О’Нийл погледна безизразно своя заместник и каза само толкова, колкото можеше да си позволи.
— Трябва да се върна в стаята със Старгейт. Нямам нищо против помощта ви, но така или иначе ще вляза.
— Две групи? — попита Ковалски, очевидно удовлетворен.
— Две групи — съгласи се О’Нийл. — Подполковник, вие с Браун прикривайте тила.
О’Нийл пое няколко пъти дълбоко дъх, за да увеличи притока на кислород в кръвта си, а след това без предупреждение изхвърча като снаряд и се понесе по рампата с бясна скорост. Даниел стоеше приведен и гледаше как О’Нийл се отдалечава.
— Няма ли да се размърдаш? — Ковалски изгледа Даниел все едно беше луд. — Тръгвай!
Даниел тръгна. Но секунда по-късно започна да се пита какво, по дяволите, правеше, като търчеше с главата напред след полковника-психопат към тази наскоро отново населена пирамида. Дали Умният Даниел не трябваше да тича в обратната посока, питаше се той? Усещаше пушката, която Ковалски му беше дал, като змиорка в ръката си. Цяло усилие беше да удържи тежкия, непривичен предмет.
Почувства се още по-зле, когато последва О’Нийл в сенките на високото преддверие и видя каската на Ферети точно до радиостанцията. За миг спря и се огледа, пое си дълбоко дъх и след това продължи да тича след О’Нийл. Настигна го при една колона, където полковникът беше застанал приведен.
— Слушай — каза О’Нийл.
Даниел се задъхваше, но страхът му помагаше да го пра ви безшумно. Беше прекалено уплашен, за да слуша, затова просто гледаше как се ослушва О’Нийл.
— Добре — каза той, после се спусна и напредна с още шест колони за същия брой секунди. Ако беше изчакал още един миг, преди да го последва, Даниел щеше да види сянката, която падна върху мястото, където стояха. Вън от пирамидата някой надзърташе през един от правоъгълните прозорци по дължината на преддверието.
Това беше Скаара, качен на раменете на Набе. Той зърна фигурите на Ковалски и Браун, които пробягаха покрай прозореца. Когато отминаха, той скочи в пясъка и се устреми към следващия прозорец.
Вътре О’Нийл стоеше като истукан в сянката между двете колони и обмисляше кой е най-подходящият път към Старгейт. Даниел беше само на няколко крачки от него, облегнат на отсрещната колона, с лице към входа. Докато чакаше нарежданията на полковника, той забеляза, че нещо се движи в сумрака на пещероподобното преддверие. Но преди да отвори уста да каже нещо, О’Нийл се втурна зад ъгъла.
Даниел се прилепи към колоната и видя как огромната фигура излиза на светло. Даниел го разпозна веднага. Това беше Хорос, египетският бог на небето, божеството, което седеше до Ра и му помагаше да отсъди стойността на човешките души в страната на мъртвите. Беше точно такъв, какъвто го изобразяваха древните египтяни — атлетично тяло на мъж и огромна глава на ястреб. Раменете, предмишниците и прасците му бяха облечени в броня. В ръцете си, покрити с метални ръкавици, той държеше оръжие, дълго близо метър и половина. Даниел не помръдна, докато фигурата не изчезна отново в сянката.
Малко по-назад Браун видя Ковалски да заобикаля една от колоните. Като преброи до две, той понечи да го последва, но изведнъж прас! Върху главата му с ужасен трясък се стовари нещо тежко. Браун се олюля и се свлече на колене. Отчаяно се опитваше да се изправи, мъчеше се да избяга, но от края на дългата метър и половина пушка избухна мощен взрив от бяла светлина и отнесе горната част на рамото му. От удара Браун изхвърча назад към една от колоните и се свлече там, кървящ и зашеметен.
— Браун, обади се — извика Ковалски, — къде си, бе, човек?
Браун го чу, но беше прекалено зашеметен, за да отговори, а и страшно го болеше. Той пропълзя с мъка по пода към светлината, процеждаща се през правоъгълните прозорчета.
Успя да се довлече до прозореца, през който надзърташе Скаара. Момчето, качило се отново на раменете на Набе, можа да види ужасяващо ясно как иззад ъгъла втори гвардеец — Хорос връхлита върху безпомощния войник. Той носеше дълго оръжие, подобно на скиптър, който в единия си край се разширяваше като глава на кобра и обграждаше голям аметист, вграден в средата. Воинът вдигна оръжието — вид пушка — и стовари долния й край върху врата на Браун.
Щом чу пронизителния писък на първия изстрел, О’Нийл се просна по очи на земята и запълзя. Стигна близо до края на преддверието, почти на входа на Голямата галерия, и зачака безшумно. Нямаше намерение да издава положението си, като вика на войниците.