Прекосиха останалата част от Голямата галерия с максимална скорост. Когато реши, че навлизат в коридора с вградените в пода и тавана медальони, О’Нийл запали втора шашка. Задържа я докато стигнаха до вратата, а след това я запрати през коридора с медальоните към стаята на Старгейт. Преди още тя да спре да се търкаля, О’Нийл беше вътре в стаята с пушката напред и се оглеждаше на всички страни за врага. В стаята нямаше никого. Още имаше време.
О’Нийл изтича до количката с оборудването, като в движение извади от джоба си закривения инструмент. Даниел влезе в стаята секунда по-късно. Опитваше се да стои наблизо, опитваше се да остане жив.
— Върни се на вратата! — изсъска О’Нийл, без дори да се обърне.
— Полковник, видях онова нещо, което повали Ковал… В следващия момент Даниел успя да види само, че О’Нийл е насочил пистолета към главата му.
— Направи го или си мъртъв.
Даниел буквално отскочи назад. Сигурен беше, че О’Нийл говори сериозно. Той отстъпи, докато стигна до границата на кръга от светлината на факлите, после приклекна до високия вход. Насочи пушката си несигурно към сенките на Голямата галерия и зачака атаката на Хоросите. След малко погледна през рамо към О’Нийл.
— Какво правиш там? — Даниел виждаше, че О’Нийл човърка в пода на разтоварената количка с оборудване. — Хайде, О’Нийл, давай да се махаме оттук.
Без да му обръща внимание, полковникът продължи работата си, докато не отвори вратичката на тайното отделение вградено в количката. Беше готов да вкара оранжевия ключ.
Отделението беше празно. Цилиндрите бяха извадени, без да се задейства системата за обезопасяване, детонаторът. О’Нийл се взря невярващо в празната кухина. Там и в този момент той осъзна, че се е срещнал с враг, който го превъзхожда. Миг по-късно Даниел видя краката.
През вратата пристъпиха двама от огромните мъже-ястреби. Шлемовете им блестяха под химическата светлина на факлите. Те спряха на място. От тъмнината бавно излезе трето същество, по-високо с около трийсет сантиметра, и застана между тях с насочено оръжие. Даниел и О’Нийл го разпознаха веднага. Това бе Анубис, богът на мъртвите, с глава на чакал.
— Свали пушката, Джексън, всичко свърши. Даниел нервно се подчини на заповедта. Докато Анубис се приближаваше, Даниел за пръв път успя да разгледа лице в лице едно от тези неземни, ужасяващи, потресаващи същества. Воинът с глава на чакал крачеше помпозно и церемониално под светлината на факлите. Когато мина покрай него, Даниел успя да огледа това въплъщение от плът и желязо на онова, което винаги беше смятал за мит. Особено смущаваща беше главата на воина. Тя изглеждаше едновременно неорганична, изваяна от някакъв метал или подобен на кварц материал, и в същото време жива. Даниел си помисли, че може да е някакъв шлем, конструиран от биоморфен метал. Можеха ли да са киборги?
Анубис продължи да се приближава към О’Нийл. Когато стигна на една крачка от него, той плъзна дланта си от долната страна на дългата, древна на вид пушка. Тясната цев на пушката доби конична форма в предната си част — оръжието беше готово за стрелба. О’Нийл не помръдна. Известно време двамата се взираха един в друг, сякаш се разпознаха, а след това странният воин даде знак на двамата Хороси.
Това бе зловещо подобно на рисунките, които Даниел видя предната вечер в катакомбите. Анубис беше водачът на останалите богове. Те като че ли работеха за него.
Двамата стражи — Хороси пристъпиха напред и всеки сграбчи с мощните си ръце по един от неканените гости за яката. Като придържаха ръцете им ниско до земята, те принудиха пленниците си да вървят наведени. Ако се препънеха, което се случваше и на двамата, Хоросите без усилия ги влачеха по пода.
Напуснаха стаята на Старгейт и влязоха в следващата — коридора с вградените в пода и тавана медальони. Стражите дотътриха американците върху големия кръгъл диск. О’Нийл, който не се противеше, за да печели време, забеляза, че чакалът нагласява нещо на бронирания си маншет.
На външната страна на китката му имаше издутина с формата на скарабей, в която бе вграден голям, прозрачен скъпоценен камък. Чакалът натисна камъка. В следващата секунда тънък лъч синя светлина проряза тъмния коридор и свърза ръба на медальона с близнака му на тавана.
Лъчът премина по обиколката на медальоните и петимата мъже, застанали върху диска, бяха обградени от тънка като ципа завеса от трепкаща синя светлина.
Щом светлината завърши кръга и образува цилиндър, нагоре се устреми поток от ярка бяла светлина, която като че ли ги повдигна от земята. Даниел и О’Нийл почувстваха познато парещо изтръпване: внезапно бягство от затвора на гравитацията. Същото дезориентиращо усещане, което бяха изпитали по време на пътешествието си до тази планета през Старгейт. Медальоните очевидно работеха на същия принцип както и огромните кварцови пръстени.