— Сър! Аз съм, Ковалски! Добре ли сте? О’Нийл спря да се бори и се огледа, докато очите му свикнаха с тъмнината на килията. Браун лежеше по очи във водата. Поро също беше мъртъв и плаваше наблизо.
— А те? — попита той, но никой не му отговори.
— Ами Джексън? — попитаха едновременно Фриймън и Ферети.
О’Нийл седна и загледа за няколко секунди в тавана, като се чудеше как ще се изкатерят.
— Джексън е мъртъв — каза накрая той.
Застанала сама на върха на дюната, Малка хапка — мастаджът, който се беше влюбил в Даниел, зави към обедните слънца. Пастир четата стреснато се огледаха на всички страни за признаци на опасност. Като видя, че няма от какво да се страхуват, Скаара се обърна с лице към дюната и изкрещя на мърлявото, мучащо животно да млъкне, а след това продължи търсенето на съкровища. Четирите хлапета се бяха натъкнали на изоставения базов лагер и трескаво изравяха от пясъка колкото се може повече от екипировката. Вече бяха открили сандъка с пушките. Знаеха какво да правят с тях, понеже бяха видели О’Нийл да използва един от тези стрелящи инструменти, но другите находки се оказаха доста по-озадачаващи — като кашонът с месните консерви, например. Миг преди това Набе, който не бе някакъв Айнщайн, беше изровил нещо като зелена купа със закачен за нея ремък. Нямаше представа за какво служи, докато Скаара не я дръпна от ръцете му и не я нахлупи на главата на по-голямото момче. Набе изпищя от радост, а кривите зъби щръкнаха от устата му, когато на лицето му разцъфна лъчезарна усмивка.
Вниманието им бе привлечено от силен шум, идващ откъм пирамидата. Всички обърнаха глави и видяха как един голям панел от външната стена се отмести и в постройката се отвори голяма кухина. Оттам излетяха два удаджета — едноместни самолети — и закръжиха на едно място. Малко след това отвътре се появи още един, по-голям самолет и се присъедини към другите два. Това беше достатъчно за Скаара.
— Удаджеет! Аба на вали, яла! — заповяда той.
Раби и Акса — другите две момчета, не се поколебаха. Те се хвърлиха през глава надолу по същия стръмен склон, по който се бе свлякъл Даниел предния ден. Скаара тъкмо се канеше да ги последва, когато забеляза, че Набе стои на върха на дюната, замръзнал като елен пред носещите гибел фарове. Той се върна на бегом и дръпна по-големия си приятел надолу по склона. Когато спряха да се търкалят, вече нямаха време да се покрият с пясък, преди трите самолета да минат над тях. За щастие пилотите не забелязаха момчетата, замръзнали по очи в пясъка. Наказанието за навлизане в забранената територия около пирамидата беше публична екзекуция. Момчетата обаче с ужас видяха, че самолетите летят право към Нагада. Задаваха се неприятности.
Отне им повече от час да натоварят мастаджа с всичко, което можеха да задигнат, и да се отправят към града. Много преди да влязат през главните порти, забелязаха, че пратениците на Ра са донесли гибелно съобщение на града. Към безветреното небе се издигаха десетина стълба черен дим и се разпростираха в облак над града. Когато се приближиха на няколкостотин метра от града, един от самолетите се издигна право над крепостната стена и бавно се понесе над пустинята. Скоро към него се присъединиха другите два.
Един от пилотите Хороси забеляза момчетата и се надвеси да ги огледа. Момчетата се притискаха към мастаджа и гледаха нагоре към Хороса в кабината на малкия му самолет. Този Хорос летеше над тях точно като митичните същества, за които Скаара беше чувал и дори видял по стените на катакомбите. Войнът явно реши, че децата се връщат от мините, защото продължи удовлетворен.
Скаара скочи от животното и го преведе за юздите през главната порта, която бе широко отворена. Беше дори още по-лошо, отколкото се опасяваха. По широката улица, водеща към централния площад, цареше хаос и бъркотия. Някои от огньовете бяха потушени, но други продължаваха да бушуват, а неорганизираните опити за угасяването им само засилваха суматохата. Хората падаха на земята и биваха стъпквани. Имаше писъци, сълзи, паника. Навсякъде лежаха ранени.
Раби и Акса отведоха мастаджа на Даниел в корала на другия край на града, а Набе и Скаара тръгнаха през суматохата. Като вървяха покрай стените, така че да не бъдат съборени от мъжете, които се опитваха хаотично да потушат огньовете, двете момчета бавно напредваха по главната артерия на града.
Къщата на Набе беше една от онези, които още горяха. Момчетата кривнаха в един вход от другата страна на улицата, за да наблюдават хаотичните опити за борба с огъня. Скаара погледна в краката си и видя, че са стъпили в локва кръв. Зад тях до стената се бе сгърчило момче, две-три години по-голямо от Скаара. Беше простреляно в хълбока, а кракът му бе силно обгорен. Те обърнаха момчето по гръб. Беше в безсъзнание. Набе разтърси момчето, за да го свести, но напразно. Без обсъждания решиха да го занесат някъде, където да му окажат помощ. Набе го вдигна и с помощта на Скаара го метна на гръб. Като прекрачваха падналите и заобикаляха мъже с пълни ведра в ръце, те с мъка си запробиваха път към централния площад — мястото, където трябваше да отидат децата, когато се разболееха или нараняха.