Когато Скаара се върна от корала, вече бяха докарани две безполезни стълби, а група граждани бяха изпънали парче брезент отдолу като батут. С други думи, напредък нямаше.
Натоварен с впрегатни принадлежности за мастадж, той влезе в сградата и тичешком изкачи стълбите до покрива. Излезе на наклонената плоскост, понесъл седло и дълго въже, и внимателно започна да се придвижва към мястото, където за стряхата бяха завързани горните въжета, поддържащи медальона.
Подхлъзна се, като наближи, но успя да спре, когато краката му стигнаха до въжето. Някой си беше загубил тук обувката. Скаара се чудеше дали този някой е паднал. Реши да я вземе.
Като пазеше равновесие, със седлото в едната ръка и с обувката и въжето — в другата, той се изправи и стъпи с босия си крак на носещото въже. При следващата му крачка сградата остана зад него. След това се стегна за това, което му предстоеше.
Когато тълпата от спасители видя как Скаара ходи по въжето, всички закрещяха като че ги колят. По прозорците отдолу разни хора се опитваха да го хванат за глезена, но Скаара спазваше правилото: не поглеждай надолу. Знаеше, че е опасно, но беше ядосан като никога досега. В момента не го интересуваше личната му безопасност. Воят на тълпата който не успя да го разконцентрира, постепенно започна да замира, колкото повече той се съсредоточаваше върху задачата си. Единият крак, после другият. Много по-трудно беше да върви по оградата на корала за мастаджи, отколкото по това широко въже, а Скаара не си спомняше скоро да е падал от нея. „Запази спокойствие, пази равновесие, почти стигна.“
На земята Шаури изтича на помощ при хората с брезента. Скаара беше изминал две трети от пътя към медальона и стигна до мястото, където се събираха много въжета. Те образуваха нещо като паяжина, през която трябваше да премине момчето.
Той закрепи крака си между въжето и диска. Когато усети, че ще може да се задържи, той се пусна през ръба и увисна лице в лице с баща си.
— Добре ли си? — попита момчето.
— Унижението е по-лошо от смъртта — отговори старецът и отвърна поглед, за да не гледа Скаара в очите.
Скаара никога не беше чувал Касуф да говори така. Нито пък беше виждал сълзи в очите му. Болно му беше, че мъжът, на когото се възхищаваше, е толкова съсипан, но се съсредоточи върху следващата си задача — да завърже здраво хамута около кръста на стареца.
— Изгърби се — каза той и старецът се напрегна да го направи. Въпреки че никога не беше работил с главата надолу, Скаара имаше доста опит с тези хамути и след минута вече го беше стегнал здраво около кръста на баща си. След това завърза въжето за обувката и го метна на тълпата на един от пасарелите.
— Ще го отрежа, пригответе се.
Всички способни ръце сграбчиха въжето. Скаара извади от ножницата дълъг нож и го показа на хората от пасарела. Щом водачът им кимна, Скаара се наведе и каза на баща си:
— Ще повисиш за секунда, докато стигна до второто въже.
Той преряза първото въже и Касуф се залюля на една китка. След миг и второто въже беше прерязано и Касуф, главният старейшина на града, описа двайсетметрова дъга, а на връщане го пое гравитацията. Хората на пасарела изтеглиха стареца в безопасност, а след това се втурнаха към него, за да му окажат помощ.
Макар и да бяха силно развълнувани от това, че водачът им е спасен, хората избягваха да го гледат, за да му спестят неудобството. Предводителят на групата от пасарела събра въжето и след няколко хвърляния Скаара го улови. Завърза се с една примка и им извика да го смъкнат.
Когато увисна на десет метра от земята, той отново изненада всички.
— Дръжте ме — изкрещя той, измъкна се без предупреждение от примката и полетя като стрела надолу, сигурен, че Шаури, Набе и останалите ще го хванат в платнището.
17
„Ра е само един“
В дъното на стаята неподвижно и безшумно стоеше саркофагът. Изведнъж стените на древния полиран сандък бавно започнаха да се отварят и да полягат към пода. Щом падна страничната стена, от средата се издигна тесен плот. Върху него неподвижно лежеше човешка фигура, покрита с мокро платно, мъртвешки саван. Миг по-късно тялото на масата внезапно започна да се гърчи и да се задъхва за въздух. То се изправи и рязко отметна савана.
Даниел беше прероден. Трябваха му няколко минути, за да започне отново да диша нормално. Имаше чувството, че след кратката почивка диафрагмата и дробовете му са забравили какво трябва да правят. Той се отпусна зашеметен обратно на масата и се огледа да види къде е. Погледът му обходи зловещата, празна стая. Стресна се, като забеляза едно малко момче на около седем години, което търпеливо чакаше съживяването му.