Елин Пелин
Старият вол
Всякога, когато си спомня за детинството, за топлото домашно огнище, за родното селце, кацнало на високото право срещу слънцето, за малката рекичка, при която си играехме, в паметта ми изпъква и едрата кокалеста снага на Белчо — нашия стар вол.
Влачил оралото дълги години безропотно, с великото мълчание на волската душа, той беше вече изнемощял и остарял. Баща ми го беше отгледал от мъничко теленце и знаеше целия му живот, прекаран в труд и покорност на съдбата. Той обичаше тоя стар труженик — негов другар, не помнеше нищо лошо за него, жалеше го от сърце и макар и негоден, не иска да го продаде, нито да го мъчи повече с работа, а го остави да живее свободно и леко на старини.
Бедният Белчо! Какъв мъченишки изглед имаше и каква кротка душа носеше! Той беше най-едрото животно в селото, бял като пряспа сняг, с големи тъмнобисерни рога, извити над челото му като лира.
Белчо обикновено лежеше в двора, под сайванта, обиколен от грижите на дечурлигата. Ние го чешехме, милвахме, носехме му храна и кичехме рогата му с големи китки. С тях той приличаше на стар сватбар, изглеждаше смешен, но не ни се сърдеше. Тоя стар добряк ни гледаше приятелски с големите си черни очи, толкова спокойни, мили, умни и жални, като че искаше да каже нещо. Ние се взирахме в тях и питахме приятелски:
— Какво, Белчо? А? Кажи, искаш ли нещо?
Белчо заклащаше глава, въздишаше дълбоко и почваше бавно да преживя с беззъбата си уста.
Ние му давахме много храна. Той вечно ядеше, вечно преживяше и при все това беше страшно мършав. Хълбоците му бяха хлътнали дълбоко, ребрата му се четеха, и кокалите, и плешките, и прешлените на гръбнака му изпъкваха като зъбестите чуки на Стара планина.
Всяка сутрин Белчо ставаше, отърсваше се от сламата, облизваше си натръпналите от лежане места, излизаше изпод сайванта и тръгваше към реката да пие вода. Той вървеше бавно, спокойно, равнодушно и държеше главата си гордо, сякаш съзнаваше великото дело, което е оставил зад себе си. И със своите хлътнали хълбоци, с красивите си рога, на които стоеха нашите китки, с чистотата на космите си, с цялата си едра господарска фигура, той будеше почит и всички се спираха да го гледат.
Белчо отиваше до реката, пиеше вода и пак спокойно, без да погледне настрана, се връщаше на мястото си под сайванта. Привечер той пак излизаше самичък, непоканен и неподкаран от никого, и пак се връщаше. Той никога не грешеше часовете на тия малки разходки и хората по тях си мереха времето като по часовник.
Лете понякога го пращахме на паша със селските говеда. Но те ходаха далече по горите, катереха се по баирите и камънаците, а това беше трудно за него. Вечери изоставаше и се връщаше късно. Един път той се изгуби, и баща ми цяла нощ го търси по гората.
Намериха го изостанал и уморен да лежи на един път.
Тогава баща ми реши да изпраща Белчо не вече с говедата, а с телците. Те не ходеха далече, не се завираха по горите и за него нямаше опасност да се загуби.
Първия ден Белчо не иска да върви с тия палави дечурлига и се върна обиден, още неизлязъл от селото. Телчарчето напразно бе се опитало да го откара. Белчо беше му изхвучал така сърдито и така страшно бе си навел рогата към него, че то се уплашило и го оставило. Втория ден пак го изкарахме. Той отиде. Но към обед се върна сърдит и недоволен, с пострадало честолюбие. Телците, тия луди малчугани със завити опашки и волни подскачания, бяха го обидили със своите немирства.
След няколко деня Белчовата упоритост беше победена. Той се покори на съдбата с примирението на мъдрец. Хората излизаха нарочно да го гледат, като тръгва. Когато телците се събереха и тръгнеха сред облак прах, подкарани от телчаря, Белчо се успоредваше с тях и тръгваше отстрана, като учител край децата. От време на време той изхвучаваше към някое немирно теле и му показваше острите си рога.
Сутрин рано, щом Белчо чуеше гласа на телчаря, излизаше из портите и се изпречваше на мегдана с очи, отправени към зеленото поле, над което първите слънчеви лъчи току-що пукаха росните капчици, и дълго гледаше нивята, които е порил, ливадите, дето е работил, дето някога е пасъл като млад и як. Влажните му очи гледаха тъжно, дълго и не можеха да се нагледат. Той въздишаше дълбоко като човек.
Какво ли ставаше в тая безропотна, мълчалива душа!
Веднъж Белчо заболя. Той не излезе из сайванта, не отиде на мегдана да погледне полето, и остана да лежи. Тялото му беше нафуняло, космите настръхналитой трепереше трескаво, очите му гледаха болно, и в тях се четеше мъка. Покрихме го с чул, дадохме му храна, но той не посегна към нея. Дадохме му вода, той потопи ноздрите си, извърна главата си, като че ли отвратен, и изпъшка тежко. Повикахме бързо налбантина, който знаеше да лекува. Той го прегледа внимателно, дърпа го за опашката, тегли му ушите, обръща му клепачите, най-после му надуха с цев някакъв лютив черен прах в носа и го остави.