Деър Маккалистър смушка коня си да върви напред, без да обръща внимание на шума, който можеше да привлече вниманието на преследвача. Това вече нямаше значение. Знаеше, че зад гърба му винаги има някой. Това бе цената, която плащаше за славата си. Още малко по-нататък, малко по-навътре в планината той щеше да се обърне и да спре. Краят на преследването наближаваше.
Залязващото слънце обля хоризонта в блестящо злато. След това отблясъците бавно започнаха да гаснат. Златото постепенно избледня, виолетовия сумрак се плъзна по есенното небе и се превърна в плътна тъмнина.
Погледът на Деър се обърна към потъващото зад планината слънце. Адреналинът в кръвта му се качи. Беше настъпил очакваният миг.
Нощните сенки го обгърнаха — тъмни, топли и мамещи, стаили хиляди опасности. Той усети промяната с всяка фибра от тялото си. Тигровите му очи светнаха на бледия фон на младата луна. Душата му ликуваше по време на тези опасни пътувания, когато смъртта го дебнеше иззад всеки ъгъл. Рискът обуздаваше тъмната страна на душата му, която понякога беше извън контрол. Краищата на устните му се свиха в горчива гримаса. Тази нощ той не желаеше това.
Изведнъж тъмнокосият ездач дръпна рязко юздата. Беше стигнал върха на билото. Обърна се леко върху седлото си и огледа със суровия си поглед храсталаците около себе си, после вдигна очи към върховете на дърветата, извисили стволове зад него. По стръмното било като стражи се издигаха високи борове. Над тях на фона на звездното небе се открояваше сребърната луна. Криволичещата пътека, по която яздеше, беше стигнала до една височина в каньона. Зад гърба му луната обвиваше с лек ореол тясната пътека. Той бе спрял на най-високото място на пътеката и чакаше. Нищо не се движеше. Всичко изглеждаше спокойно. Но той не помръдна от мястото си. На няколко пъти беше мярнал очите на преследвача, които светеха като очите на гладен вълк, който бе изпитал всичко на гърба си. Той явно нямаше да действа импулсивно. Изчакваше. Беше сигурен, че Деър не може да се измъкне.
Светлозелените очи на Маккалистър опасно потъмняха. „Който и да си, явно твърдо си решил един от нас тази вечер да опъне петалите — помисли си той, а очите му останаха широко отворени и неподвижни. — Така че само продължавай да се приближаваш. Ще ми достави огромно удоволствие да ти услужа.“
Той прокара по лицето си ръка, облечена в черна кожена ръкавица. Не потрепна, когато леденият вятър разроши дългата му коса, паднала върху врата му, и прониза загорялата му кожа. Един кичур бе паднал върху челото му. Той го отметна, като припряно разтърси глава.
Кипящата му енергия като че ли излъчваше ореол на могъща сила. Въпреки това и най-малкото му движение изглеждаше премерено и обмислено, като че ли никога не правеше нещо, без да е предвидил всички възможни последствия.
Деър Маккалистър беше мъж, който не се страхуваше от смъртта. Беше твърде зает, за да се опитва да промени съдбата си. Напоследък, отегчен от жените, които бяха споделяли леглото му за малко и които веднага бе забравял, той бе започнал да мисли, че смъртоносните игри му доставят по-голямо удоволствие от похотливото търкаляне в чаршафите. Но той бързо премисли и се ухили. От друга страна, може би малко преувеличаваше.
Едно клонче изпука на два-три метра. Погледът на Деър се спря на скалистата пътека. Устните му се изкривиха в невесела усмивка. Мислеше си, че понякога, каквото и да прави човек, животът все ще му извърти някой номер.
Никога нямаше да го оставят намира. Поредният преследвач вървеше по дирите му.
Глава 3
— Няма да мине много време, Маккалистър — прошепна един пресипнал глас, — и ти ще бъдеш мой.
Високият, облечен в черна кожа човек пусна врания си кон да върви пред него и внимателно огледа тясната пътека, осветена от слабите лъчи на луната.
Мразовитата нощ като че ли се оглеждаше в тюркоазните очи, но скоро чувствените устни бяха стоплени от усмивка. Ездачът се наведе над шията на коня си, за да огледа следите от конски копита, оставени по песъчливата пътека. Изглежда, Маккалистър бе минал по този път, и то преди не повече от половин час.
Най-после бе наблизо.
Самотният ездач бе известен под прозвището Рейвън и всички бяха съгласни, че това име подхожда на славата му, както и черният жребец подхождаше на самия него. Славата на Рейвън се носеше в Текила Бенд и околностите му, които се намираха на около седемдесет и пет мили от Санта Фе.
Щом някой престъпеше закона, дори и само с едно погрешно действие, Рейвън веднага взимаше мерки нещастникът да не повтори грешката си. Положението на престъпника се влошаваше, ако беше плячкосал и някакви пари, макар че това никога не играеше основна роля. Западът бе жестоко, далеч от закона място, но дори и тук справедливостта побеждаваше понякога.