Основната цел на Рейвън бе сигурността да се възцари напълно в този край, населяван от добри хора. За главата на Маккалистър не беше обявена награда, но това не означаваше, че не е злосторник. Той беше наемен убиец и Рейвън знаеше, че за професионалиста не е нужно да мрази някого, за да отнеме живота му. Той убиваше за сребърници, убиваше хладнокръвно. Рейвън не искаше този човек да се установява в Текила Бенд.
Рейвън изкачи без труд стръмното било и не се изненада, че Маккалистър никъде не се виждаше. Въпреки това той бе тук, скрит в мрака, и несъмнено чакаше някъде по-нагоре.
Маккалистър не се тревожеше за предстоящата схватка. Тревогите си той оставяше на револвера си и на плитките гробове.
Рейвън мрачно сви устни. Питаше се дали някой от Текила Бенд не го е повикал. Може би го бяха наели да свърши някоя работа. А може би само смяташе да поеме ранчото на баща си след погребението на стария.
Кап бе умрял по много тъжен начин. Съвсем сам, с разбито сърце, далеч навътре в пущинака. Алек Тримейн бе открил тялото му, след като конят му се беше върнал в ранчото без господаря си. Очевидно беше излязъл с коня си и беше паднал от него или пък животното го беше хвърлило от гърба си.
Алек предполагаше, че е получил инфаркт. Може би. Рейвън се замисли и отново се учуди какво ли би могъл да прави Алек в ранчото на Маккалистър, като със сигурност знаеше, че двамата мъже никога преди това не са били близки. Алек като че ли винаги се намираше точно там, където неприятностите се надигаха, за да покажат грозното си лице.
Е, сега може и да си намери майстора с Деър Маккалистър. Синът на Кап не се беше мяркал насам от години. Не даваше вид, че се интересува от баща си. Но сега май на всяка цена бе решил да стигне до Текила Бенд.
Всички знаеха, че Кап остави голямо ранчо и стадо отбрани мустанги. Синът му беше единственият възможен наследник. Парите и земята бяха силен мотив. Дори и най-почтени хора убиваха за по-малък имот. Рейвън знаеше много добре това.
Вълнуваха я много въпроси, чиито отговори не знаеше. Фактът, че за Деър Маккалистър бе известно съвсем малко, бе доста обезпокоителен.
Изведнъж наоколо стана съвсем тихо. Въздишките на вятъра, шумоленето на листата, чаткането на отронените от скалата камъчета, падащи надолу по каньона, бяха престанали. Преследвачът се скри в гъстата дъбрава и предпазливо се огледа. Маккалистър сигурна се спотайваше в някое скривалище, но Рейвън възнамеряваше да го измъкне на открито. Предпазливо слезе от коня си и се запромъква крадешком в сенките на дърветата. Беше вперила поглед в тъмнината. Всеки нерв от тялото й бе опънат до краен предел.
След няколко минути тишината бе нарушена от зловещ, смразяващ кръвта звук. Тъжен стон се понесе между дърветата и се сля с воя на вятъра. Като че ли в пущинака се скиташе загубено дете.
Възможно ли беше това, помисли си Рейвън вцепенена.
Тихият звук се чу отново. Самотен, безнадежден плач, който смразяваше сърцето. Въпреки ледения въздух по челото на Рейвън избиха капки пот и сребристосините очи се изпълниха с нерешителност, но тя бързо отстъпи място на съмнението.
Разбира се, Маккалистър много добре знаеше как да играе по нервите и това беше някакъв хитър номер. Стоновете на вятъра и тревожните стенания зазвучаха в канон, който разми границата между илюзия и реалност. Рейвън можеше да разбере само по един начин какво става. Дългите, ловки пръсти стиснаха дръжката на добре поддържаното оръжие, което владееше до съвършенство.
Беше дошъл моментът, в който ловецът трябваше да се надигне и да пропълзи.
Деър Маккалистър знаеше, че само след няколко минути преследвачът му щеше да изкачи билото, и смяташе да се възползва от тъмнината, за да го причака в засада. Той обичаше да играе честно и открито да се изправя срещу врага, но не беше и глупак. Отдавна бе разбрал колко е важно да можеш да изненадаш противника. Беше му ясно, че може да издебне преследвача си от скривалището и да стреля в него, а после да продължи пътя си, но той никога не убиваше непочтено. Не беше ловец, който стреля в гръб, и не възнамеряваше и да започва. Не беше екзекутор и приемаше предложена задача само ако вярваше, че тя е справедлива. Естествено, че услугите му бяха добре платени. Но да вземеш на прицел живота на някой заради някой друг, често пъти непознат, не беше лесно и си заслужаваше съответната компенсация. Деър знаеше, че така осигурява спокоен живот на много семейства, които в противен случай щяха да се страхуват да вървят по улицата. Понякога дори беше доволен от себе си заради делата си.