Той огледа местността и спря погледа си на всеки бор в каньона. Погледът му падна на сламения кош, завързан за седлото му. Успокои се, когато плачът на сирачето се превърна в писукане. Надяваше се, че не си поема дъх, за да започне отново. Известно му беше, че е голяма глупост да го води толкова дълго със себе си, но не можеше да го остави гладно и уплашено на брега на Рио Хондо, свито до безжизненото тяло на майка си. Деър знаеше, че ще загине само в пущинака. Разчувства се и реши да го откара в най-близкия град. Не знаеше какво точно ще прави с него, но със сигурност жадуваше да се отърве от досадния вързоп, както и да прекара приятно останалата част от нощта в голямото легло на Джейд Су Линг, винаги готова да му достави удоволствие. Заради това забавяне сега щеше да пристигне в Текила Бенд по-късно, отколкото му се искаше, но не чак толкова късно, че да не може да прекара нощта така, както му се искаше. В този момент нищо не му се струваше по-прекрасно от една гореща баня и желаеща го жена, но нямаше изгледи да получи скоро нито едното, нито другото. Поне докато не се измъкнеше от този забравен от Бога каньон.
Ушите на жребеца му Сегуро помръднаха неспокойно и конят нетърпеливо изпръхтя. Деър погали успокояващо гладката шия на дорестия кон и измърмори:
— Потрай, приятелю! Обещавам ти, че няма още дълго да си играеш на детегледачка.
Големият кон завря с обич муцуната си в рамото на Деър, като че ли искаше да увери господаря си, че никога няма да го изостави в беда. Той беше великолепно животно. Много по-смело от десет като него, взети заедно. Сегуро му беше подарък от кръвния му брат, Нощния Сокол, вожд на едно племе команчи. Нямаше друг кон, по-добре гледан и повече обичан от него.
Едно леко изтракване на тока на ботуш, стъпил на каменната пътека пред него, го откъсна от размишленията му. Сетивата му се изостриха. Шестото му чувство, на което той винаги разчиташе, се засили още повече в мрака. Той се отдръпна на няколко стъпки сред няколкото клонести бора. Сенките на дърветата го скриха от вражия поглед и той зачака. Всеки як като стомана мускул се напрегна в готовност.
Както очакваше, само след няколко минути от сенките изникна тъмна фигура и предпазливо запристъпва към скривалището му. Преследвачът стигна до едно голо място сред дърветата. Лунен лъч освети едно младо лице, очерта нежната извивка на челото и челюстта и падна върху високите скули.
Деър усети как кръвта му кипна. „Господи! — помисли си той, — само не още едно хлапе.“ Спомни си другите младоци с подобни мераци. Спомни си колко уверени бяха, че ще го хванат, и колко разколебани, когато смелостта им ги напускаше, умиращи от неговата ръка. Трябваше също така да си спомни, че нито един от тях не беше толкова невинен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Принуди се да научи този урок, ако искаше да оцелее.
Деър пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си.
— Мен ли търсиш, хлапако? — попита той.
Преследвачът го изгледа и продължи да върви към него.
— Ако имаш малко ум в главата си, спри — заповяда Деър. Не получи отговор, изруга тихо и му изръмжа: — Ти май наистина си намислил да се самоубиваш. Или си решил на всяка цена да ме изкараш от кожата.
— Не дрънкай толкова, Маккалистър — отвърна преследвачът и спря на няколко метра. Погледна колана със сребърната тока и револвера, пъхнат в кобура, който висеше на бедрото на Деър, и добави: — Същият си, нали?
Лицето на Деър стана сурово. Толкова беше безсмислено и ненужно да отнема човешки живот, но той никога на получаваше право на избор по този въпрос. Тази мисъл го разстрои, но лицето му остана каменно. Той се обърна към младежа:
— Мисля, че си намерил твоя човек, синко.
Не зададе други въпроси. Нямаше смисъл. Отдавна бе разбрал, че колкото по-малко знаеше за тях, толкова по-лесно му беше да ги повали с изстрела си. Не искаше нощем да лежи буден, заобиколен от призраци, идващи от миналото му. Има някои неща, за които е по-добре да се премълчава. Предпочиташе мъртвите необезпокоявани да лежат в гробовете си, да не се връщат при него и да го преследват в сънищата му.
— Отдавна те чакам, Маккалистър — каза младежът. — Името ми е Рейвън. Ще го запомниш след тази нощ.
Деър не знаеше дали да се засмее или да се престори, че трепери. Това значи беше Рейвън, за когото толкова много бе слушал. Хлапето наистина изглеждаше така, като че ли чака краката му да се подкосят от страх.
— Виж сега. Рядко давам на някого шанса, който ще предоставя на теб. Но мисля, че си много млад и глупав, и дори и не подозираш колко близо си до смъртта от мястото, където си застанал. И да ти кажа право, не знам коя чавка ти е изпила ума, но заради нея не си струва да умираш. Защо не вземеш да се обърнеш и да изчезнеш сега и да забравим, че някога изобщо сме се виждали.