Не че имаше кой знае какво значение, ако го беше направил. Деър не чувстваше, че принадлежи на този край, макар че ако някой имаше право на това, то това беше само той. Майка му сигурно беше приела новината тежко. Дори след всичко, което баща му й бе сторил, тя все още го обичаше. Но никаква любов не можеше да съществува между него и баща му. Това беше заради майка му и отвратителния начин, по който капитанът се отнасяше към нея.
Рейчъл Маккалистър бе тиха, внимателна жена, която никога не бе произнесла и една лоша дума за когото и да било; най-малко за своя съпруг. Тя винаги бе предана съпруга и майка, която никога не се оплакваше. Работеше много, поправяйки оградите и дамгосвайки добитъка, успяваше да поддържа къщата идеално чиста и да слага масата богата. Как, за Бога, се беше влюбила в човек като капитан Маккалистър?
Деър си бе задавал този въпрос много пъти. Той обвиняваше баща си за лошото й здраве, както и за тежките времена, които бе преживяла, когато съпругът й бе отказал да се погрижи за нея, след като я бе изритал само с дрехите на гърба и оставил нейния невръстен син сам да се грижи за нея.
Деър не бе поглеждал назад към ранчото, след като бяха напуснали през онази нощ и майка му плачеше тихо до него. Те бяха стигнали до Санта Фе, когато Рейчъл се разболя. Докторът бе казал, че това е туберкулоза в лека форма. Деър бе сигурен, че тя ще умре, но с неговата всеотдайна помощ тя бавно се беше възстановила, макар че никога не успя да се оправи напълно.
С времето Рейчъл и Деър успяха да пооправят съсипания си живот, макар да не беше лесно. Той още си спомняше за това време ясно и винаги с горчивина.
Деър знаеше, че хората, които някога бяха нейни приятели, вярваха, че връщайки се в къщи по-рано след едно прекарване на добитъка, капитанът я бе намерил в прегръдките на друг мъж. Мъжът, на който той бе предоставил някога подслон и работа. По дяволите, никога не е било тайна, че Рейчъл и техният управител на ранчото са приятели, но Деър и за момент не би повярвал, че те са любовници.
Деър познаваше майка си като целомъдрена жена и винаги вярваше с цялото си сърце, че тя е невинна. Сега той си спомни за майка си, как тя седеше в люлеещия се стол пред огнището, четейки пасажи от библията или тананикайки песнички, които имаше навика да му пее, когато той беше малко момче.
Той не забеляза как се бе унесъл в мислите си, докато не чу острия писък на ястреб, който се виеше над главата му, и това изчисти съзнанието му от старите спомени.
Хвърляйки бърз поглед, той забеляза, че до свещеника стои жена с бронзова коса. Нейното лице бе прикрито частично от парче черен воал, но въпреки това той я позна. Бе висока и хубава, с грубовата красота и пълни устни, които все още можеха да привличат мъжките погледи. Бе облечена в черна рокля с дълбоко деколте, което разкриваше пищните и форми, едрите й гърди над стегнатата тафта блестяха меко на слънчевата светлина. Той бе готов да се хване на бас, за каквото и да е, че днес тя щеше да бъде тук.
— С това службата приключи, дами и господа — каза свещеникът и тълпата от поклонници, събрани на обруления от вятъра хълм, започна да се разпръсква из гробището.
Откъслеци от разговорите на поклонниците достигаха до Деър, който ги наблюдаваше изпод леко притворените си очи. Не изпитваше нищо друго, освен презрение към тези тесногръди хора и демонстративно ги бе пренебрегнал. Не очакваше, че някой от тях ще дойде при него да му поднесе съболезнованията си. Всички знаеха, че той бе пропъден от баща си още преди години.
Деър наблюдаваше две фермерски жени, които, допрели глави, минаха покрай него, без да поздравят. Бяха погълнати от разговора, който водеха. Без да иска, той чу това, което си казаха.
— Предполагам, не е толкова изненадващо, че Рейчъл не дойде днес, като се има пред вид какво мислеше той за нея изобщо.
— Мисля, че не й достига кураж да си покаже лицето, макар че мина толкова време от тогава. И като се има предвид как безсрамно се отнасяше с горкия човек, аз много добре я разбирам.
— Какво стана с Франк Колби, знаеш ли?
— Ами, след като капитанът почти го преби, той просто изчезна и доколкото знам, оттогава нищо не се е чувало за него.
— Винаги съм казвала: хората не бягат ей така, освен ако нямат нещо, което трябва да скрият. Ония двамата правеха капитана на глупак зад гърба му. Е, добре де, ако питаш мене, те си получиха това, което заслужаваха.
Жените продължиха нататък, без да усетят гневния му поглед.
Касондрия Тримейн се обърна към него внимателно, с нисък и интимен глас. В нейните очи се появи и отмина някакво чувство, преди златистите й ресници да се спуснат надолу и да го прикрият.