— Страшно съм доволна, че успя да намериш време — възкликна тя, разтваряйки широко вратата. Зад гърба й се промъкна звукът на музика и висок смях, прелитайки през разкошно украсените стаи.
— Заповядай, влизай, Деър — каза тя с усмивка, плъзгайки по него котешко жълтите си очи. Те одобрително се разшириха при вида на тясно прилепналите му панталони и черната ленена жилетка, опъната върху широките му рамене.
— Предполагам, ще кажеш, че моето любопитство ме накара да се покажа откъм най-добрата си страна — каза Деър, преценявайки я с бърз поглед. Тя бе облечена в блестяща сребърна рокля, украсена с волани от коприна с ванилов цвят. Прилепналата тъкан повтаряше пищните й форми, а ароматът около нея бе наситено сладникав. Това бе нейният постоянен парфюм. Той бе от онзи вид, който Деър никога не понасяше.
Очите й се разшириха одобрително и започнаха скрито да го разглеждат.
— Радвам се, че си си спомнил за мене. — Тя пъхна ръка под ръката му и го придърпа навътре във фоайето. — Да пийнем нещо, искаш ли? Толкова отдавна не сме имали възможност да си поговорим истински.
„Е, поне няма да губи много време, за да стигне до същината на въпроса“ — помисли си Деър.
— Маргарита! — Касондрия повика една от сервитьорките. — Донеси веднага бутилка шампанско и две чаши в моя офис.
Деър я последва в една полузатъмнена стая, която бе разположена в задната част на хасиендата. Той я изчака да запали няколко свещи, след което тя се обърна към него.
— Можем да се разположим удобно — каза тя, сядайки на малък диван, като потупа с ръка възглавничката до себе си. Тя се втренчи в него. Той бе така прекрасен, че караше сърцето й да бие лудо в гърдите й. — Ела, седни до мене, красавецо. Много бих искала да се запознаем още веднъж.
Деър пренебрегна поканата й, прекоси покрития с плочки под и застана пред прозореца. Отправи поглед към двора, пълен с гости, и се загледа в Алек Тримейн, който бе застанал в средата на оживената тълпа.
— Бях си помислил, че досега вие двамата ще сте се избили — изсмя се той саркастично. — Предполагам, че ти се е наложило да свикнеш с гадните му навици.
Касондрия нервно преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Той си бе останал все същия Деър. Твърд като кремък.
— Ти ме изостави, спомняш ли си? Всяка жена трябва да има някого, на когото да разчита.
Той се извъртя и застана пред него с широко разтворени крака и подигравателно изражение на лицето.
— Да спрем да си играем на криеница, Кас — каза той с провлечено ръмжене. — За какво точно ме покани тук тази вечер?
Тя се усмихна ласкателно.
— Глупавата мисъл, която ти дойде на ум, не ме засяга чак толкова много, но трябва да ти кажа, че се чувствам засегната от това, че не си дори и малко щастлив да си с мене тази вечер. Това е било винаги твоят проблем, Деър. Ти винаги си бил прагматичен. Поне там, където е ставало дума за мене. Надявах се, че ще можем да променим това положение на нещата.
Когато не получи никакъв отговор, усмивката й угасна, и някакво чувство на умора се прокрадна в изражението й.
— Е, предполагам, че няма смисъл да се мъчим да водим любезен разговор. Тъй че ще ти кажа какво съм си наумила. Знам, че никога не си била от онези хора, които се застояват много-много на едно място. Така че си помислих, че след като ще бъдеш тука тази вечер, мога да ти направя едно предложение, преди да си решил да напуснеш отново града.
— Някой да е споменавал, че ще напускам Текила Бенд?
Тя го изгледа с нищо неразбиращ поглед.
— Какво, да не би да искаш да останеш?
Саркастичният смях на Деър бързо я отрезви.
— Какво има… толкова смешно? — запита тя високомерно.
— Никога не си преставала да ме удивяваш; това е, което е толкова забавно с теб. Изненадан съм, че не ми направи предложението за ранчото още на погребението, а чака толкова дълго — той я изгледа така, сякаш тя беше някакъв паразит. — Е, добре, аз имам някои новини за тебе, скъпа, които можеш да предадеш и на следващите поколения. Мисля да се помотая малко наоколо. Може дори и да отседна тук. И евентуално да разбера как точно капитанът е бил застигнат от смъртта. Виждащ ли, смятам, че прекрасният Алек знае много повече от това, което казва. И това касае много неща, които са се случили тук наоколо.
Обхвана я смес от объркани мисли и не на последно място чувство за страх.
— Това заплаха ли е?
— Аз не заплашвам, Кас — отвърна Деър. — Можеш да предадеш това и на Алек. И ме чуй добре. Ранчото не се продава. Нито сега, нито в бъдеще.
Порозовелите й скули някак си не съответстваха на бронзовата й коса. Почукване на вратата ги прекъсна. Касондрия се отправи към нея и отваряйки, пред нея застана момичето с поднос шампанско и две чаши.