Сантучи изпсува тихо и добави рязко:
— Стой тука и огледай наоколо. Мисля, че имаме неканен гост. Намери го. Аз ще се погрижа за останалото веднага след като се върна.
Сантучи напусна стаята и Рейвън бе изправена пред нова, не по-малка опасност. Очите на мъжа гледаха студено, излъчвайки целенасочен блясък, който я накара да потрепери. Тя се раздвижи неспокойно, усещайки тъмната, опасна мъжественост на човека, който се държеше в сянката. Оставаше му да направи само още една крачка или само да извади револвера си, но дори и в сегашната си позиция не бе по-малко опасен.
— Можеш да облекчиш нещата и за двама ни, като се покажеш — изкомандва дълбокият му глас. — Това е единственият начин да останеш цял и невредим.
Сърцето на Рейвън биеше като парен чук. За момент тя затвори очи и пое успокоително дъх. Нишата нямаше прозорци и единственият път към свободата сега бе преграден от този човек. Тя наклони глава и го погледна, усещайки неща, които само засилиха безпокойството й.
Самият той бе ловец, добре запознат с правилата за преследване на дивеч. Тя почувства вълна от смесени чувства, но нито едно от тях не бе успокоително. Той беше прав; просто нямаше друга алтернатива. Рейвън въздъхна сдържано.
— Не стреляй. Излизам, мистър — каза тя с предпазлив и рязък тон.
Изведнъж Рейвън замръзна, фокусирайки поглед върху лицето на Деър Маккалистър. За момент загуби способност да говори. Устните му бяха изкривени по оня жесток начин, който тя познаваше много добре.
— Гледай ти, гледай ти! Не е ли това оня млад момък с воловарския камшик — каза Деър, пресичайки стаята към нея.
Той бе забелязал Рейвън да се промъква към къщата, когато се бе отправил към коня си. Понеже знаеше, че името на следотърсача не бе в списъка на гостите, Деър бе решил да разбере какво търси той тука. Присвивайки очи, погледът му се плъзна надолу към ръката с дълги пръсти, които се бяха вкопчили здраво за дръжката на камшика.
— Дори и не си го помисляй, хлапе! Този път няма да имаш този късмет.
— Мисля, че съм чувал същите думи и преди, Маккалистър — отвърна Рейвън насмешливо. — Тогава те не ме изплашиха, няма да ме изплашат и сега.
Очите му се впиха в нея.
— Последния път имаше късмет. Но това няма да се повтори.
Токовете на ботушите изтропаха по глазурата на плочките и шпорите издрънкаха леко. Той се приближи. По дяволите, твърде близо. Погледът на Рейвън преценяваше разстоянието между тях. Тя погледна жестоката полуусмивка, която играеше по устните на бандита. Никога през живота си не се беше изплашвала толкова много, както сега, но проклета да бъде, ако му го покаже. По гърба й пропълзя ледена тръпка. За какво мислеше той? Имаше ли намерение да я предаде на Сантучи? Или ще я довърши тук на място сам? Имайки предвид самоличността си, тя разбираше, че животът й е изложен на голям риск.
Той я изучаваше с твърдия преценяващ поглед на хищник, който бе хванал натясно безпомощната си плячка. Това й приличаше на предизвикателство за дуел, просто и ясно. Но тя не беше съвсем безпомощна и когато ставаше дума за нейното оцеляване, бе готова на всичко, за да остане жива. Можеше да избие револвера от ръката на наемника, или да откъсне парчета месо от него толкова бързо, че никой да не може да го познае, след като го довърши. Маккалистър може и да беше бърз, но не по-бърз от нея.
Бе такъв момент, когато всичко можеше да свърши, преди окото да е успяло да мигне.
— Не мога да се предам, Маккалистър — изрече Рейвън. — И двамата знаем, че Сантучи е хладнокръвен убиец. Аз няма да изляза жив оттук, ако ме предадеш на него.
— Може би трябваше да помислиш за това, преди да се вмъкнеш тук и да си пъхаш носа, където не ти е работа — каза той. Очите му я гледаха с леден поглед, преценявайки я внимателно. Висок, с мощна фигура, сянката му бе призрачна на лунната светлина, която се промъкваше през високите прозорци и лягаше косо на пода.
Пулсът й биеше ускорено. Тя имаше само един шанс да оцелее. Колко бързо би могла да замахне с камшика, преди той да се отдръпне от свистящата му кожа?
Сякаш четейки мислите й, той я предупреди меко:
— Аз не бих…
Но Рейвън не слушаше.
Всичко дивашко и първично в нея се надигна в миг. Времето сякаш замръзна. Светът спря да се върти на своята ос. Само един кратък миг, след това камшикът изплющя през пространството… и тя замръзна озадачена.
Ръката на Маккалистър се стрелна — бърза и сигурна, тъкмо когато камшикът се бе разгънал към него. Той сграбчи с пръсти кожената ивица и я задържа.
— Проклет да си! — плюна Рейвън, опъвайки силно дръжката на камшика, твърдо решена да не му се предаде. Намирайки опора за ботушите си, тя се дръпна рязко назад, забивайки пети в пода.