Устата му се изкриви в ъглите с насмешка и той подигравателно подръпна края на камшика.
Тя загуби още повече самообладание.
— Защо е винаги така — достатъчно е да се появиш някъде и там непременно възникват неприятности? — запита той, пронизвайки я с поглед изпод преднамерено свъсените вежди.
Скърцайки със зъби, тя въздъхна с негодувание през зъби, след като той бе преполовил дължината на камшика, навивайки го бавно около дланта си.
Рейвън разбираше, че камшикът й бе последната опора. Очите й святкаха. Още един удар на сърцето, рязко дръпване на камшика с китка от негова страна и тя падна на колене пред него, безпомощна, но бясно съпротивляваща се. Погледът й се отправи свиреп нагоре към него. Нямаше нищо мекушаво в този сребристосин яростен блясък, който го пронизваше.
— Върви по дяволите за това…
— Внимавай — прекъсна я той меко, но с несъмнен сарказъм.
Бясна, тя изсъска:
— Скапано копеле такова.
— Срещал си достатъчно от тях, но ще те запозная с още едно, ловя се на бас.
Тя не трепна, а се изправи срещу него с цялото достойнство, което можа да събере у себе си.
— Не ми пука какво ще направиш с мен. Никога няма да се дам на онази кучка.
— Мисля, че трябва добре да помислиш за това, хлапако — каза той, като придърпваше кожата на камшика към себе си, изправяйки я на крака, — защото от това зависи дали ще се смиля над тебе и ще те оставя да живееш, или не. За втори път се навираш, където не трябва и объркваш плановете ми.
Погледът й се отправи към неумолимо вдигнатата му брадичка. В главата й не се прокрадна и капка съмнение, че ако му създадеше още неприятности, той щеше да я накара да съжалява за това. Силата й не можеше да се сравнява с неговата. Засега тя нямаше никакъв друг избор, освен да се предаде. Може би ако играеше играта по неговите правила, щеше да се появи възможност да се измъкне. Това бе единствената й надежда. Всичко друго бе загубено за нея.
Очите й моментално загубиха войнствения си блясък. Сега Рейвън бе така близо до него, че миризмата на мъж, заедно с миризмата на собствения й страх се промъкнаха в ноздрите й. Той я преценяваше с онзи твърд, пронизващ поглед, който вече й бе станал толкова познат.
Тя забележимо потрепери от болка, когато неговите дълги пръсти се стегнаха около китката й. Нямаше и следа от колебание в докосването му и тя усети с уплаха как този жест накара кожата й да запламти.
Той бе толкова дяволски уверен в себе си, а за първи път от толкова години, Рейвън не беше. Стоейки така близо до него, нейната крехка фигура сякаш се бе смалила още повече. Той беше висок над шест фута и всяка фибра от него представляваше стегната мускулатура. Рейвън стоеше някак странно бездиханна: крайниците й натежаха и не можеха да се движат.
— Може би ще ми кажеш сега, какво очакваше да намериш в тази стая?
След като тя не отговори нищо, в очите му се появи някаква странна тлееща светлина.
— Окей, да бъде както ти искаш, тогава. Ние просто ще изчакаме тук, докато дойде Сантучи, и тогава той ще задава въпросите.
Рейвън замръзна. Напрежението нарасна до такава степен, че можеше да се докосне с ръка. Тя нервно облиза с върха на езика устните си, а мислите полетяха като рояк в главата й.
„Прицели се в най-уязвимата му точка. Удряй бързо и точно.“
Сякаш прочел мислите в главата й, той изрече предупреждението с копринен глас:
— Не мисля, че искаш да направиш нещо глупаво, освен ако нямаш някаква особено важна причина за самоубийство.
Тя го изгледа, без да отговори, несъзнателно хипнотизирана от решително издадената му напред, сякаш издялана, челюст. Лицето му бе каменно, очите твърди като ахат. Бавно и предизвикателно устните й се разтвориха в хладна усмивка.
— Е, какво сега, Маккалистър?
Настъпи пълна тишина, докато той я гледаше изпитателно, с поглед, изпълнен с нещо недоизказано. Той се наклони към нея и преди тя да осъзнае, ръцете й бяха завързани с кожения ремък на камшика.
— Излизаме оттук. Само да шукнеш, и си свършен.
В думите му прозвуча заплаха, а стоманените му пръсти безпощадно стискаха китките й. Рейвън много добре разбираше, че той не се шегува. Лицето му бе буквално на няколко инча от нея и тя видя, че от тези тигрови очи я гледа самата смърт. На лунната светлина, облечен в черно вечерно сако и панталони, с леко разхлабена копринена вратовръзка и коси, които падаха на челото, той изглеждаше като истинско дяволски изчадие, но беше единствения й начин да се измъкне от тази стая.