— Дай ми револвера — заповяда той.
— Да ме вземат дяволите, ако ти го дам — прокълна остро тя. — Върви напред… Обърни се и се махай от тука, преди да съм направил нещо друго, за което, без съмнение, ще имам след това причини да съжалявам.
Той я погледна с онзи опасен, непредсказуем блясък в очите, с който тя вече бе започнала да се съобразява, както и да ненавижда.
— Тъй че да можеш да ме застреляш в гърба? Хм, това няма да стане, хлапе. Заклел съм се да не умра с лице заровено в калта. Така че, предполагам, всичко по-нататък зависи от тебе.
В този момент никой от тях дори не смееше да въздъхне.
Маккалистър измери с поглед изправения пред себе си преследвач. По дяволите, това беше нова битка, лице в лице, но нямаше как да се избегне. Той знаеше какво трябва да направи.
С бързо гъвкаво движение той стрелна ръка напред, удряйки отстрани китката на преследвача си с отворена длан, като изби револвера от ръката му.
Тя задъхано си пое въздух, когато колтът падна тежко на земята в краката на Маккалистър. Той се наведе, спокойно го вдигна и го прибра в кобура.
Лицето на Рейвън пребледня от болка и ярост. Тя разтри с длан тръпнещата си китка.
— Копеле! — изръмжа тя.
Маккалистър дълбоко въздъхна.
— Повярвай ми, това не ми харесва повече, отколкото на тебе.
Тя се съвзе, очите й блеснаха.
— Как ли пък не!
Лицето й не показваше никакви емоции, когато той й протегна ръка.
— Да вървим. Губим време, а гостите скоро ще се разотидат. Не искам да открият неприятната изненада.
Един мускул на гладката му челюст нервно потрепери, той се протегна напред и я обгърна през кръста с мускулестата си ръка.
— Знаеш ли, да се бия с теб на всяка крачка става страшно уморително — той бързо я дръпна към себе си.
Рейвън не може да направи нищо повече, освен да поеме жадно въздух, когато той просто я избута напред. Твърде разярена, за да говори, тя се забърза напред пред него. Никого не бе мразила през живота си толкова много, както него в този момент. Рейвън мислено претегляше обидите, които й бе нанесъл, откакто се бяха изправили един срещу друг, и лицето й се изкриви от ярост.
Горещата неподвижност на нощта я блъсна с изненадващата си реалност, когато те направиха широк кръг около къщата, минавайки покрай цветната градина на Бенджамин Тримейн, в средата на която той бе поставил богато украсен фонтан, като символ на надеждите и мечтите, които искаше семейството му да пренесе напред във времето. Рейвън чу как внезапно откъм столовата, която бе останала зад тях, избухна смях и постепенно заглъхна с тяхното придвижване напред.
Разбра, че те се движеха по посока на конюшните, когато шумът от вечеринката и смехът постепенно заглъхнаха и наоколо остана само задушаващата тъмнина на нощта.
Рейвън разбираше, че ако искаше да има някакъв шанс за оцеляване, трябваше отново да избяга от него. И въпреки храбрите си мисли тя никога не се бе чувствала така, сякаш коленете й ще се подгънат всеки момент и тя ще падне мъртва.
Той беше така близо до нея, всеки негов мускул напрегнат до скъсване. Но ако можеше да се отскубне и да побегне като заек, бе възможно да се изплъзне в нощта. Ако обаче опиташе и не успееше, гневът му щеше да бъде жесток.
Рейвън си пое дълбоко дъх. Сега или никога. Вървяха по лек наклон надолу. Конюшните се извисяваха в далечината. Събирайки целия си кураж, тя бързо се извъртя с лакът назад, удари го в ребрата с цялата сила, която можа да събере. Маккалистър извика от болка, за момент отпусна захвата си и тя бе свободна.
Проклинайки я тихо, той се протегна да я достигне, но бе твърде късно. Беше се отскубнала от него и сега с цялата си енергия се бе насочила към конюшните, надявайки се да се скрие в тъмнината.
Краткото разстояние й се стори безкрайно, когато се препъваше по неравния терен. Зад себе си чуваше как той тихо проклина. Дали щеше да стреля? Крадешком хвърли поглед през рамо назад с надеждата, че е спечелила известна преднина, но изтръпна, като видя, че той не беше чак толкова изостанал, колкото очакваше.
Рейвън се втурна напред. Нямаше да има повече шанса да се измъкне на свобода. В пристъп на нова енергия тя се шмугна надясно, обърквайки го, заобиколи бързо навеса и се втурна напред. Щеше да успее! Просто трябваше да успее!
Неочаквано Маккалистър се озова до нея, дръпна я към себе си, силните му пръсти я стиснаха за китката и той изви ръката й зад гърба. Тя с мъка си пое въздух и гневно изруга. Той само сухо се засмя. Беше много добър в причиняването на болка; тя не се и съмняваше — той бе професионалист в това.
Хрипкавият му глас проскърца в ухото й.
— По дяволите! Ние непрекъснато се боричкаме. Няма да губя повече време, за да та убедя, че трябва да се държиш подобаващо. Само един звук, едно погрешно движение, и си мъртъв! — кипеше той някъде в тъмнината. — Господи, каква беля си само.