— За съжаление не можахме да открием телата им, но тук течението е силно и аз предполагам, че ги е завлякло надолу по реката. Ще можем да претърсим по-добре през деня. Ще ти съобщя за подробностите по-късно.
Вечеринката бе свършила отдавна; гостите въобще не бяха разбрали за битката, която се бе водила на живот и смърт. Музиката и виното бяха притъпили сетивата им, но мъжът, който стоеше зад масивното дъбово бюро, бе трезв и студен като камък. Както и разгневен.
— Как можахте да го допуснете на територията на хасиендата, без да ме попитате преди това? — запита гневно той.
— Това бе неволна грешка — отвърна Сантучи, — но аз изпълнявах само нареждания.
— Нареждания! Чии нареждания, ако мога да запитам?
— На сеньората. Тя бе тази, която го покани тази вечер. Въобще не искаше да ме изслуша.
Алек прониза с поглед Сантучи.
— Плащам ти да правиш това, което съм наредил! Няма защо да мислиш или да изпълняваш чужди указания. Трябваше да докладваш на мен за този проблем. Аз щях да се погрижа за това. Твоята грешка ми струва много. Дано да имаш късмет и да се надяваме, че те не са оживели.
След като Сантучи излезе, затваряйки вратата след себе си, Алек стана от стола и се приближи до един стъклен терариум, поставен върху ниска масичка. Пъхна ръка в него, грабна един от неговите черни, с космати крака, обитатели и го повдигна.
— Скъпите ми приятели, винаги мога да разчитам на вас — мърмореше той с тон, в който се прокрадваше любвеобилна нотка. — Не ми е приятно да ви държа така затворени, след като знам какви добри ловци сте и колко страдате от глада, който ви измъчва. Точно като мен вие знаете как да сграбчвате плячката си и да я поваляте — очите му се навлажниха от прочувствени сълзи. — Скоро… да, много скоро гладът ви ще бъда заситен.
Рейвън полуносеше, полувлачеше едрото тяло на Деър Маккалистър, когато го извличаше от реката. Дращейки нагоре по стръмния бряг, тя непрекъснато го подканяше да върви напред, макар да знаеше колко тежко е всичко това за него. Той беше в полусъзнание, погледът му едва се фокусираше. Когато стигнаха до нейния кон и той с големи усилия се качи на него, силите му се изчерпаха докрай. Маккалистър се килна напред и легна върху врата на коня, без да отрони нито звук.
Рейвън се метна зад него и го дръпна назад, обгръщайки го с ръце. Бе готова да направи всичко, за да спаси живота и на двамата, но не беше убедена, че всичко това ще е достатъчно. Докосвайки неговата студена, лепкава буза, тя искаше да му вдъхне частица живот от своя.
— Не се предавай Маккалистър. Имаме да уреждаме някои неща първо между нас двамата.
Тя решително пришпори Миднайт и черният кон се изстреля напред в нощта. Падналата над земята мъгла ги заобиколи и погълна, когато те продължиха по течението на реката.
Изглежда, бе изминала цяла вечност, преди да достигнат нейното място, но всъщност не бяха яздили повече от два-три часа. Маккалистър не пророни нито дума през цялото време.
По време на дългата езда той лежеше тихо в ръцете й. През цялото време тя се стараеше да го крепи, за да не падне от коня. На лунната светлина тя забеляза колко бледо бе станало лицето му и разбра, че той няма до може да продължи така дълго. Нямаше никакво време за губене и тя непрекъснато пришпорваше Миднайт.
Когато достигнаха скритата навътре в планината колиба, която бе обградена от трите си страни от високи борови дървета, тя най-после можеше да отдъхне с облекчение. Това бе тихо, красиво място и тук бе домът на Рейвън. Никой друг, освен Джейд, не беше идвал тук на гости. Мястото бе отдалечено и сигурно, но Рейвън разбираше, че съществуваше определен риск, като доведе тук този човек на револвера. Нямаше друг избор. Той не би издържал един по-дълъг преход до града на кон. А нямаше друго място, където можеха да отидат.
Тя първа слезе от коня, след това успя да плъзне внимателно надолу тялото му от гърба на Миднайт и да го постави на земята пред стълбите. Свали от коня сгънатото одеяло и с бутане и пъшкане го подпъхне под неподвижното му тяло. Беше мудна и изморителна работа, но най-после успя да го извлече по стълбите и да го вкара в колибата, където се строполи до него на пода.
Лежейки така, тя обърна глава и започна да изучава неподвижното тяло до себе си. Дишането му бе повърхностно; той поемаше всяка глътка въздух с болезнено задъхване. Те бяха успели и той беше жив, но тя разбираше, че най-лошото предстои тепърва. Мислейки си за непосилната задача, която й предстоеше, тя неволно потрепери от лъчите на изгряващото слънце.