Водата се затвори над главата му, изпълвайки ноздрите и отнемайки въздуха в дробовете. Той беше потопен в абсолютна тъмнина.
Тогава Деър разбра, че ще умре.
Смъртта не му беше непозната. Бе чувствал нейното присъствие и преди, но никога не си беше представял, че ще свърши живота си на дъното на някаква река. Инстинктът му за самосъхранение надделя над всичко. Той направи това, което беше най-естествено за него. Впрягайки упорития си характер, накара ръцете и краката си да се движат, пробивайки път през водата, измъквайки се нагоре, докато главата му достигна повърхността.
Не можеше да си припомни тази животворна първа глътка въздух, си мислеше той отпаднало, все още объркан. И тъй, той жив ли беше или не? Болката му беше почти нетърпима, но в този момент я посрещна с радост. Това беше ясно указание, че все пак е жив.
Накрая успя да принуди посинените си, охлузени клепачи да се отворят. За своя изненада разбра, че не може да види нищо. Нищо, дори лъч светлина.
Беше сляп!
Тогава почти изпадна в паника. Беше съгласен всичко да му се случи през живота, но не и да загуби зрението си! В този момент повече от всичко друго на света му се прииска да е мъртъв.
Някакъв ангел шепнеше успокоителни думи до ухото му.
— Всичко е наред… ти не си сам. Аз съм тук заради теб и няма да те изоставя.
Пръстите му сграбчиха колосаните чаршафи под голото му тяло. Платното беше гладко и прохладно при допир, и въпреки обърканите си мисли го възприе като приятно усещане; първото, откакто бе отворил очи. Той се принуди да се отпусне, да мисли въпреки обхваналата го паника и изгарящата топлина, която сякаш бе обхванала отвсякъде цялото му тяло и го изгаряше.
„Мисли, асимилирай фактите и разбери къде си!“ — заповяда той на притъпеното си съзнание.
Поемайки затруднено дъх, той стигна до извода, че би трябвало да лежи гол в някакво легло, покрит само с одеяло. Главата му пулсираше безмилостно. Но в чие легло? Наостри слух, за да чуе, ако е възможно, някакви други звуци.
За свое удовлетворение не чу някаква глъч от сърдити гласове — едно от последните неща, което си спомни, преди да се гмурне в реката, — както нямаше и някакъв друг белег за непосредствена опасност.
Всъщност остана с впечатлението, че е сам, с изключение на ангела с кадифения глас.
Той бе в безопасност и бе защитен. Напрежението в гърдите му спадна. Мъртвите хора нямат такива усещания, нали?
Един по един, той се напрегна да раздвижи пръстите си, след това размърда и пръстите на краката. И тук нямаше нищо счупено. Дотук всичко беше много добре.
Предишните преживявания продължаваха да се промъкват в съзнанието му и той смътно си спомни един друг глас, който го караше да плува и се бореше да го спаси. Или това беше част от неговия сън?
Не. Имаше още някой с него във водата, който го убеждаваше непрекъснато, че няма да се удави и че заедно щяха да доплуват в безопасност до брега. Този човек ли го беше спасил, беше го измъкнал от реката и се бе погрижил за него, когато бе изпаднал в безсъзнание? Но кой беше този човек? И къде беше той сега?
Деър внимателно се заслуша, но не можа да долови нищо, което да му се стори познато. Нямаше също така и нещо друго, което би могло да свърже неговия спасител с Алек Тримейн или с който и да е от онези мъже, които така настървено се мъчеха да го убият. Без съмнение те нямаха никаква причина да си мислят, че не са успели. Най-малкото поне се надяваше, че те вече не се мъчат да открият следите му. Последното нещо, което той би искал, бе да излага на опасност тези хора, които се бяха погрижили за него и му бяха осигурили подслон, от който толкова се нуждаеше.
Деър лежеше със затворени очи и въпреки изгарящата болка зад притворените си клепачи напрягаше сетива да опознае новата среда, в която бе попаднал, поглъщаше приглушените звуци на птича песен, плахото трептене на силно колосаните пердета, разлюлени от лекия бриз, сладкия, чист глас на някаква жена, която тананикаше оттатък в другата стая.
Изглежда, че наоколо нямаше никой друг. Само тя. Той се досети, че това беше гласът, който бе чул преди малко. Започна да брои на ум стъпките, които тя правеше. Те бяха съвсем малко на брой, така че, ако мажеше да се уповава на собствената си преценка за разстояние, то стаичката, в която тя шеташе, бе много малка. След това чу как няколко тенджери изтракаха, на общия фон на непрекъснатото свистене от кипящия чайник.
Минутите се нижеха, докато бе оставил съзнанието си да се скита между стените на собственото му убежище. Дълго потисканите емоции го заляха като приливна вълна. Гърлото му изведнъж се сви. Той бе завладян от необикновена радост, каквато никога преди това не беше изпитвал.