Никой не знаеше, че това място съществува, освен Джейд. Знаеше, че ще трябва да даде страшно много обяснения, ако докараше доктора тук. И какво щеше да стане, ако срещнеше някой от телохранителите на Алек в града и някой от тях я видеше как излиза с доктора? Това можеше да им се стори подозрително и те щяха да ги проследят. Нещата можеха да станат много неприятни. Стрелецът съвсем не беше във форма, за да посрещне нежеланите гости.
Но тя имаше вяра в собствените си сили да го излекува сама.
Истината — ако тя имаше смелостта да признае истината пред себе си — беше, че Старлет не искаше да го оставя сам. Не и след всичко това, което бяха преживели заедно.
Отчаяно желаеше Джейд да е с нея, но нямаше никакъв начин да й изпрати дори и една дума. Никой дори не знаеше, че е тука. Нямаше никакво съмнение, че още един чифт ръце щяха да бъдат от голяма полза, някой, който би се чувствал по-непринудено около едно мъжко тяло и който познаваше по-добре неговите потребности.
Старлет затвори очи, като се олюляваше. Господи, как бе изморена. Погледна към него и въздъхна отчаяно, като видя неконтролируемите му конвулсии.
Измъкна една ръчно изработена кувертюра от чекмеджето на скрина, покри го с нея, като я втъкна по краищата под дюшека. В противен случай, така както се тресеше, той не би останал и за момент завит.
Деър шепнеше нещо в делириум.
„Помогни ми!“
„Ще ти помогна! Тук съм!“ — ожесточено си мислеше тя, като не смееше да произнесе думите на глас, защото се страхуваше да не избухне в сълзи.
Ръцете, които го докосваха, бяха нежни и познати при контакта с голата кожа. Те се местеха по него внимателно, сякаш знаеха къде изнуреното му тяло го болеше най-много и там докосванията бяха най-леки. Той се размърда и успокояващите ръце го накараха да стои неподвижно. Отново усети липсата на каквато и да било заплаха в този жест. Това беше жената, която миришеше на люляк, и отново му стана приятно от нейното присъствие.
Изправена до леглото, Старлет гледаше надолу и цялата се изпълни с жалост към него, макар да знаеше, че щеше да я ненавижда за това. Той беше изпълнен с гордост мъж, твърд като кремък, който не можеше да понася симпатии или нежност и който бе принуден да се осланя на една жена. Нещо, което той, изглежда, никога не беше правил през живота си.
Образът на грубия непознат, който бе срещнала преди две седмици горе в планината, застана пред очите й. Едва не се бяха избили през онази нощ и без съмнения тяхната първа среща бе твърде враждебна. Определено тогава тя не беше оня тип желана жена, който си представяше, когато си мечтаеше за срещата си с мъжа, в който един ден щеше да се влюби. Главата й рязко се повдигна, когато осъзна за какво си мислеше. Любов! Наистина ли бе започнала да се влюбва в този мъж?
Така както стояха нещата, тя сигурно за цял живот щеше да носи грозен белег на рамото си, там, където неговият куршум се бе врязал в плътта й, като освен това Деър я бе лишил и от последната надежда да открие скритото завещание.
Тя все още бе озадачена защо все пак той се бе помъчил да спаси живота й през онази нощ, поемайки риска да загуби своя заради това. За него щеше да бъде много по-лесно да остави картите на съдбата да се раздадат така както могат.
Вместо това той се беше опитал да я защити. Зад притворените си очи тя виждаше тъмнозеления му поглед, лек като лятна буря, който тогава пламтеше в огън, преди да я блъсне от онази урва над реката. Сега тези очи може би никога нямаше да я погледнат с разбиращ поглед. Беше много възможно той да умре още тази нощ.
Старлет едва преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й.
— Така си много по-опасен, отколкото когато беше насочил револвера си срещу мен — прошепна тя и едва тогава осъзна, че би произнесла думите си на глас. Очите й се разтвориха широко и тя се загледа внимателно в лицето му. Той не беше помръднал, нито пък можеше да разбере, какво бе казала — осъзна тя с голямо облекчение. Старлет изведнъж си даде сметка, че трябва да бъде много по-внимателна за в бъдеще.
Глава 13
Старлет бдеше непрекъснато до леглото му, без да го напуска и за миг повече, отколкото бе наложително. Той спеше по-спокойно, което беше добре. Сънят му осигуряваше почивка от болката и бягство от грижите.
На Старлет й се искаше понякога да може и тя така да поспи, но това беше невъзможно. По-рано проблемите й изглеждаха по-лесно разрешими с пукването на зората, но сега нищо, дори изгревът на слънцето, не поправяше настроението й. Сенките от миналото закриваха слънцето от погледа й и оставаха в съзнанието й през целия ден. Безпокоеше я мисълта, че нищо в живота й повече нямаше да е същото като преди. И всичко бе заради него, осъзна тя и след като си го помисли, изпита същото безпокойство, което винаги усещаше, когато той нахлуеше в мислите й.