Макар че, кога ли всъщност не мислеше за него напоследък? Мислите за него изпълваха всеки час от деня и тревожеха сънищата й през нощта. Разбира се, най-голямата й грижа бе да спаси живота на Деър Маккалистър. Твърдо бе взела това решение.
Деър бе толкова слаб, че нямаше никакъв шанс да оздравее сам, ако не беше до него, здрава и силна, водеща битката за неговия живот, която той сам не би могъл да спечели.
Седейки до него така, час подир час, тя имаше възможност да го наблюдава и сега той й изглеждаше толкова различен. Не беше оня твърд, непобедим мъж на револвера; просто се бе превърнал в човек, направен от плът и кръв, като всеки друг, със същите възможности и слабости. И въпреки това, макар и бледен, а лицето му изтощено от болка, той все още излъчваше аура на вътрешна сила.
Тя възприемаше неговото присъствие като нещо осезаемо. Без съмнение, той ще си остане един от онези мъже, които, когато влезеха в една стая, караха всички хора да обръщат глави към тях. Старлет си спомни как погледът й бе привлечен към него там, на улицата пред театъра. Погледнато в ретроспектива, събитията от онази вечер сякаш бяха се случили преди години, докато всъщност бяха изминали само няколко дни.
Тя тръсна глава. Имаше прекалено много време за мисли, но без възможността да стигне до някакво решение. Искаше й се, ако може, да заключи мислите и чувствата си. Плашеше се от осъзнаването на факта, че с всеки изминат ден той ставаше все по-значим за нея. Времето бе престанало да има някакво значение за нея. Откога бяха гука? Два дни? Три? Или повече?
Отново бе настъпил съшият кошмар и когато сенките се сгъстиха в стаята, тя стана да запали лампата, която бе поставена на чамовата маса до леглото. Бледият жълт пламък заигра по грубо издяланите стени на колибата, плъзна се нагоре и затанцува по не особено добре подредените греди на тавана. Имаше участъци от покрива, откъдето в колибата надничаха тесни ивици небе.
Пълната луна хвърляше призрачна светлина между гредите, проникваше в сенките и привлече погледа й там, където блестеше една ярка звезда. Тя се усмихна и си направи пожелание. Бе нещо, което не беше правила от много отдавна.
„Нека да остане жив.“
В момента нямаше нищо друго, което да желаеше повече.
Старлет уморено се отпусна на стола, опирайки глава назад върху дървената рамка. Тук, ето така, само те двамата. Светът, какъвто го познаваха, бе толкова далеч.
Но той не бе чак толкова далеч, разбира се, и беше по-добре тя да не забраня това, си каза Старлет.
Нейният живот, нейната идентичност, всичко, за което се бе старала и планирала да спечели, всичко беше заплашено от провал поради решението й да изправи този човек на крака. Опасностите съществуваха за нея вече на съвсем друго ниво.
В ролята си на Рейвън тя се бе сблъсквала с най-долните представители на мъжкото съсловие и винаги бе успявала да се измъкне невредима. Този път не беше така уверена.
Деър бе един от най-добрите мъже на револвера, когото се бе заклела да повали. Бе имала тази възможност. Вместо това тя правеше всичко възможно да спаси живота му.
Старлет притвори очи и мислите й се върнаха назад в годините, когато в ролята си на Рейвън се бе сблъсквала с някои от онези мъже извън закона. Те бяха доста. С болка осъзна това. Толкова много кръвопролития, толкова много страдания. Рейвън бе видяла и чула почти всичко на този свят. Но това не правеше задачата й по-лека.
Западът бе място на насилие, което, изглежда, привличаше невероятно много от лошите мъже.
Някои от тях просто бяха родени подлеци, докато други бяха попаднали извън закона просто от отчаяние през онези тежки времена.
Големия Боби Карвър беше един от най-злите сред цялата тази пасмина. Спомняше си го много добре. Беше едно огромно брутално животно, чието морално равнище съперничеше е корема на змия. Най-голямото му удоволствие в живота бе да пребива онези жени, които той считаше за „опетнени ангели“ — така наричаше момичетата, които работеха при Розалия. Когато либидото го подгонеше, Големия Боби бързо оставяше колибата си и пришпорваше към града с джобове, пълни със сребърници. Там директно се отправяше към публичния дом.
През онази съботна вечер, преди пет години, се бе случило изборът му да падне на Джейд. Розалия преди това го била предупредила, че няма да понася повече грубото му отношение към момичетата. Той й бил обещал, че ще се държи най-прилично, но след няколко чаши уиски прикритата злоба на Боби към жените изплувала.