— Знам — подсмръкна тя, — но не съм сигурна, че ще си го простя някога. Сега тръгвай, хайде. Твоето присъствие тук ще си остане наша тайна, както винаги.
— Ти си най-добрата приятелка, която може да има едно момиче — отвърна Рейвън, като я стискаше за ръката.
— Същото се отнася и за тебе — отвърна Джейд, като слабо се усмихваше. — Той ме изненада. Сигурно досега щях да съм мъртва, ако не беше ти.
По вратата на Джейд думтяха юмруци и, изглежда, всички крещяха едновременно.
— Ще се върна по-късно, когато нещата се поуспокоят — каза Рейвън и се отправи с резки крачки към тайния панелен вход на стената.
След тази нощ дружбата й с Джейд укрепна още повече. Както Рейвън, и тя се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да получи отнякъде. В лицето на Джейд имаше непоклатим съюзник, който подкрепяше нейната кауза.
Старлет никога не бе копняла така за успокоителното присъствие на Джейд, както в този момент. Деър Маккалистър бе я изправил пред нов вид опасност, с каквато тя никога не беше се сблъсквала преди, нито пък разбираше напълно. Но едно нещо ставаше изненадващо ясно: ако останеше тук с него прекалено дълго, никога нямаше да бъде отново в безопасност. Опасността, която се изправяше пред нея и която я подмамваше, бе страстта.
Това откритие бушуваше в съзнанието й със застрашителна сила и несигурно овладените емоции напираха още по-силно.
„Не можеш дори да си представиш какъв ще бъде животът ти, след като той оздравее и напусне това място. А този ден ще дойде, ти го знаеш, и затова не се влюбвай в него. Ти не можеш да останеш тук завинаги и запомни, той ще те зареже веднага щом бъде в състояние да го направи, оставяйки те сама с рухналите ти мечти и горчивите ти спомени за една любов, която не може да просъществува.“
— Не мога да си позволя това да се случи… Няма — си каза тя тихо, като предупреждение към себе си.
Въпреки това, колкото по-дълго оставаше с него, толкова по-трудно й беше да си представи бъдеще, в което те да не са заедно. Някаква връзка, независимо колко крехка, съществуваше между тях. Не можеше да й позволи да укрепне, но как можеше да я спре? Тяхната потребност един от друг, изглежда, нарастваше с всеки изминал час. Всъщност, не беше ли започнала тя в онзи миг, когато го бе измъкнала от реката, беше се погрижила бързо за раните му и бе решила да го доведе тук? Тогава нямаше друг избор. Не можеше да го изостави, когато той се нуждаеше от нея. Той би умрял без нейната помощ.
Скоро тя ще може да постави известна дистанция между тях и след като се откъсне веднъж от него, ще може да установи контрол над чувствата си. Той няма повече да доминира над всяка нейна мисъл и действие. Тя ще се освободи от него още веднъж. Именно това искаше, си каза тя, и колкото по-бързо, толкова по-добре.
Въпреки това, когато го чу да стене в делириум, тя моментално застана до него, веждите й загрижено се събраха и всички други грижи отпаднаха.
— Не си и помисляй да се предадеш — му каза тя, мъчейки се да влее живот в неговото тяло чрез гласа си и докосване с ръце.
През цялата тази така дълга нощ, когато непрекъснато бдеше над него, тя обтриваше тялото му с влажна, хладка кърпа и го караше да поема малко течности. Треската му беше още много силна, но той непрекъснато й повтаряше колко му беше студено… колко ужасно студено.
Беше решила твърдо да го спаси, на всяка цена. Знаеше какво трябва да направи, но дори когато изрита встрани чехлите си, онзи мъничък глас в нея започна да подава предупредителни сигнали. Тя се поколеба, разбирайки, че това, което се готви да направи, ще я сближи още повече с него. Но в следващия миг тя се гушна в леглото до него, като сърцето й биеше лудо, подобно крилцата на малката птица колибри.
Стройното му тяло беше твърдо, мускулесто и… голо.
Тя преглътна, след като легна до него, слагайки внимателно глава в твърдата падина, която се образуваше на неговото рамо. В старанието си да затопли тялото му, тя се обърна към него и започна да потупва треперещата му снага, като внимаваше, много внимаваше пръстите й да не отиват много надолу, там… на онова място.
Пъхвайки крака между неговите, тя започна да разтрива с ходило прасците му, след това с ръце коленете, и набирайки смелост — бедрата му.
Старлет не смяташе, че трябва да се безпокои за това, че може да го възбуди в това му физическо състояние, но въпреки това, много внимаваше къде се разхожда ръката й.
Все по-ясно усещаше, че дишането й някак странно се ускорява и всеки път, когато усетеше как мускулите му потръпват под върховете на пръстите й, в гърлото й пропълзяваха тихи звуци.
Клепачите на Старлет се спуснаха от само себе си. Тя го докосна успокоително, упоена от аромата и мекотата на кожата му. Пръстите й, които не преставаха да се движат, откриха стегнат мускул точно над коляното му и тя започна да меси това втвърдено място.