Неочаквано той се размърда, прехвърляйки крак върху бедрото й, премести ръката си върху нейните рамене и изведнъж, преди да разбере какво става, тя се озова в капан.
Нещо топло и сатенено гладко се притискаше към него и пулсът му се ускори. Аромат на пролетни цветя и… още нещо… на жена, измъчваше сетивата му. Нежни, женски очертания. Тънки ръце, твърди гърди и дълги гъвкави крака го бяха прегърнали. Това беше тя. Бе легнала в леглото с него.
Той се нуждаеше от тази жена повече, от когото и да било, повече от когато и да било. Нейното тяло бе топло и жизнено; караше го да се чувства сигурно, далеч от онова място, където съзнанието му се бе отдръпнало. Имаше нужда от нея, за да може да преодолее дългите студени часове на нощта до сутринта, когато земята изглеждаше преродена и въздухът отново бе изпълнен със сладките звуци на живота.
Деър зарови пръсти в гънките на нощницата й. Мекият муселин бе приятен на допир и странно: доставяше утеха на измъченото му съзнание. Жената бе наистина истинска; тя не беше плод на сънищата му, когато бе започнал да се чуди в унеса на делириума, в който бе изпаднал. Тя беше тук и трябваше да остане. С нея бе настъпила ведрина. Нищо друго нямаше за него такова значение, както да я задържи до себе си… и така близо, както бе сега.
— Не си… отивай — изхриптя той.
Тя нежно допря буза до неговата, като някакво силно чувство извираше от нея.
— Няма, обещавам ти — прошепна тя в ухото му.
Старлет лежеше до него с нощница, усукана около коленете, и всяка нейна част долепена плътно до него, и усети с изненада, че ръката му се плъзна по гръбнака й до онази част, където той се сливаше с бедрата й, като я притискаше по-близо до себе си.
Натискът на пръстите му бе уверен и силен, предизвиквайки трепет, който пробяга по целия й гръб. Той се плъзна надолу, отзад по бедрата и след това нагоре между краката й.
Този първи контакт бе наелектризиращ и очите на Старлет се отвориха широко.
— О… не… не трябва — запротестира тя.
— Ти си толкова нежна… толкова топла. — Той завъртя пръсти и тя се изви към него. — О, Боже, толкова е хубаво. Имам нужда от твоята топлина… не се отдръпвай — шепнеше той, гласът му бе дрезгав, а пръстите поемаха топлата й влага.
Тя не мислеше, че той разбира какво казва, камо ли какво върши, но цялата трепереше. Чувствата й се бореха и тя разбираше, че нещата се движат в много опасна посока. Трябваше да го накара да спре. Но въпреки най-добрите си намерения думите засядаха в гърлото й. Клепачите й натежаха още веднъж и изгарящото удоволствие пропълзя нагоре оттам, където я докосваше, стопляйки корема й, гърдите, и зърната им се напрегнаха от желание устните му да ги засмучат.
Това я удиви и изплаши — че той беше толкова силен, когато бе очаквала противното. Тя повдигна ръце нагоре и го отблъсна, но ръцете му бяха като стоманени обръчи. Нямаше никакъв начин да се измъкне от прегръдката му, освен ако той не поискаше да я пусна.
— Не… не искам да си отиваш — той дишаше в косата й и тя конвулсивно потрепери, но остана неподвижна в прегръдките му. — Добро момиче… искам само да те подържа. Няма да ти причиня болка.
Не след дълго силите му го напуснаха и тялото му се отпусна до нейното. Скоро той задиша нормално и се унесе в сън.
Тя разбра, че сега беше моментът да се измъкне от него, но си спомни колко студен беше той преди това и си каза, че най-добре ще е за него, ако тя остане тук през нощта.
„Само за да му спася живота — си повтаряше тя на ум, като се притискаше до него, сложила глава на широките му гърди. — Само да спася живота му.“
През останалата част от нощта тя го държеше в прегръдките си.
Когато първите лъчи на зората се плиснаха през прозореца, тя се събуди първа, за да открие, че бяха сплели ръце и крака, пръстите му — заровени в дългата й коса, която се бе освободила от стегнатия възел и разкошът на нейното бледо сребро се бе пръснал по възглавницата в изненадващ контраст със загорялата му от слънце кожа.
Съвсем леко обърна глава и пред нея се разкри интимна гледка. Тогава нещо стана с нея, нещо, което тя не можеше да разбере напълно. Ето, те лежаха тук само двамата и светът, който познаваше, бе някъде много далеч. Кръвта й нахлуваше гореща във вените, а дишането й се ускори обезпокоително. Боже мой, какво ставаше с мислите й? Той беше ранен; от нея се искаше да се грижи за него, докато се възстанови, а не да си мисли какво би могло да бъде, ако го почувства вътре в себе си, горещ и тръпнещ, и подвижен.