Нямаше никакъв смисъл повече да отрича. Тя го желаеше, и то отдавна, ако трябваше да бъде откровена със себе си. Тя сама се заблуждаваше, когато отказваше да приеме този факт. След предишната вечер никога не би могла да бъде близо до него, без между тях да пламне страстно желание. Трябваше да се махне от него, трябваше, ако не искаше да се превърне отново в глупачка.
В момента се чудеше как да измъкне косата си от пръстите му, без да го събуди, и тогава ръката му се раздвижи и тя го чу да прошепва тихо:
— Винаги миришеш така дяволски хубаво.
Тя едва не падна от леглото, толкова се беше изплашила. Не беше разбрала, че е буден. Разбира се, надяваше се той да е достатъчно джентълмен и сам да отдръпне пръсти от косата й. Изглежда, той бе този, който лежеше, без да мръдне, за да не я събуди. Беше ли му приятно да я прегръща, заровил пръсти в косата й? Сега беше неин ред да се чувства така, сякаш самата тя гори от треска.
— Пусни ме. Моля те — каза тя твърдо.
Той я пусна без повече уговорки.
В следващия миг тя бе станала на крака.
— Можеше по-рано да ми кажеш… да ми кажеш, че си буден, вместо… вместо… — Тя объркано търсеше подходящата дума.
— Вместо да лежа тук като долен развратник и да се наслаждавам на удоволствието да те прегръщам — думите му бяха произнесени с мръсничък подтекст и нотка на хумор. — Можех, но реших да не го правя. Надявам се, че няма да ми се сърдиш за това.
Тя се понесе с плавна грациозност към вратата.
— Изглежда, треската ти премина и тази сутрин се чувстваш добре… Ще отида да ти приготвя закуска. — Тя се спря и полуобърната, запита: — какво ще искаш?
— Остави закуската. — Гласът му стана примамващ. — Върни се пак тука. Мисля, че започваме да се опознаваме.
Дъхът и спря, след което тя бързо отвърна:
— Наистина ли, мистър Маккалистър! За каква жена ме мислите вие? — изстреля тя, но бе повече подразнена от собствената си реакция и от факта, че неговото предложение накара пулса й да подскочи.
— Няма да ви компрометирам, мадам — каза сухо той, след това добави, — щом вие не желаете.
Тя се овладя.
— Съвсем определено не желая.
— Хъм-м-м, така ли? — измърка той. — Преди останах с впечатлението, че ви доставя удоволствие да ви прегръщам.
— Е, много грешите, мистър — отвърна хладно тя с вдигната глава.
Извъртайки се, Старлет си наложи да излезе бавно от стаята. Никога не бе искала той да придобие такова значение за нея, че да не може да понесе раздялата с него.
В очите й блеснаха сълзи; едва стигна до люлеещия се стол пред огнището и се строполи в него, преди кристалните сълзи да потекат по лицето й.
Целия ден той прекара в сън. Тя отново се докосваше до него, избърсвайки влажното му чело. Деър се размърда в съня си, усещайки кой е до него, без дори да отвори очи. Всеки път той се будеше с надеждата, че ще може да вижда отново, но засега състоянието му оставаше почти същото.
Все пак той не беше изцяло в плен на пълната тъмнина, както бе преди това.
Не й беше казал за това все още, но зрението му постепенно се възвръщаше; вече можеше да различи дали е ден или нощ по яркостта на светлината в стаята. През прозореца до леглото му се процеждаха, според него, само нюанси в сиво и той предполагаше, че сега тъкмо се зазорява.
Беше открил, че тя е от хората, които стават рано. Той също беше от тях. В края на краищата имаха някои общи черти, но той разбираше, че те са несъществен фактор и една истинска дама с нейното потекло никога не би се заинтересувала от човек с неговия произход. Вчера тя му го беше показала твърде ясно.
Поглеждайки нагоре към нея, той упорито се мъчеше да различи чертите й. Деър много искаше да разбере как изглеждаше тази жена. Малко пламъче на възбуда трепваше у него всеки път, когато тя заставаше наблизо. С изненада установи, че никога през целия си живот не е искал толкова много тя да погледне надолу към него с нещо повече от загриженост в очите.
За негово горчиво съжаление той виждаше само размазани очертания. Можеше да разпознае, че има светла коса и очите й са красиви. Е, не беше сигурен дали очите й бяха красиви, но просто знаеше, че трябва да бъдат такива. Всеки път, когато го погледнеше, той чувстваше тяхната топлина и всяко чувство, което те излъчваха. Прозорци към душата й. Ето това бяха нейните очи, макар че тя едва ли осъзнаваше това.
Тогава започваше да се чуди ще дойде ли някога този ден, когато ще може да погледне лицето й и да види всяка нейна черта. Вероятно скоро, но не достатъчно бързо, както му се искаше. Въпреки всичко днес щеше да бъде много важен ден. Тя трябваше да му каже името си. Нямаше да я пусне, докато не му го кажеше.