Поне се надяваше, че ще му го каже. Бе започнал да осъзнава и някои други нейни качества, някои от които не бяха толкова приятни. Имаше упорит характер и понякога нещата трябваше да станат така, както тя искаше, или те въобще не ставаха. Не смяташе, че много мъже биха понасяли такова своеволие, но въпреки това винаги се бе възхищавал от силните жени. За себе си беше открил, че те винаги имат нежни сърца. Тя също бе такава, дори и в своя вреда. Или поне към него беше такава.
Хващайки се колко много бе започнал да мисли за нея, Деър въздъхна с досада. Дни, часове. Тя беше в мислите му всяка минута, когато беше буден. Господи, колко добре му беше влязла под кожата, няма що.
Тя възприе отчаяната му въздишка като вик на болка.
— Боли ли те? — запита Старлет, като го докосна с ръка.
Усещайки болка в слабините, породена от желание, на него му идваше да й откъсне главата и едва се въздържа от рязък отговор. Беше дяволски права, но не по начина, по който тя си мислеше. А той хич и не искаше тя да разбере това, което той си мислеше… колко много би значело за него да може да погледне лицето й, да може ясно да го види. Но не каза нищо за истинското си усещане.
— Не по начина, по който ти си мислиш. Просто съм уморен от лежане и знам, че вече би трябвало да ти е омръзнало да се грижиш за мен.
Тя рядко се отдалечаваше от леглото му. Бе научил вече звука от стъпките й, начина, по който дишаше, нейния аромат. Малките неща, които човек върши ежедневно в движение както всички хора и които обикновено остават незабелязани. Всичко, което се отнасяше до нея, му бе толкова познато, както и неговото тяло. Всичко, с изключение на цвета на очите, формата на устата и как нейните устни се разтягат в усмивка, предназначена за него. А тя му се усмихваше; той го бе доловил по гласа й.
— Глупости — отвърна тя. — Въобще не си ми създавал проблеми. А това, че се чувстваш отегчен, че си затворен, е добре. Това означава, че се оправяш. Може би след седмица ще започнеш да се чувстваш добре както по-рано.
— Ще се оправя. Ще направя всичко възможно — заяви той с мрачна решителност.
— Точно това очаквах да чуя от тебе — отвърна топло тя. След това протегна чаша към него.
— Приготвила съм ти закуска. Съжалявам, не е шунка с яйца, но не след дълго ще можеш и това да си поръчаш, когато си тръгнеш от тука.
Той отвори уста прилежно. Беше овесена каша, но като никога толкова вкусна. Апетитът му се оправяше и той вече очакваше времето за храна с нетърпение. Трябваше да признае, че тя беше добра готвачка. Миналата вечер за първи път бе поел твърда храна: задушен заек, шпикован с моркови, дребни лукчета и картофи. Успя да вкуси само няколко хапки и се почувства сит, макар че храната бе много възбуждаща.
Хранейки се почти само с бульони и чай, откакто бе тук, сега той не си спомняше да се е наслаждавал на нещо друго така, както на тази каша. С изключение, може би, на примамливата закръгленост на гърдите й, притиснати до него миналата нощ. Господи, ще трябва да престане да мисли по този начин!
Когато привърши с храненето, тя махна салфетката изпод брадата му и прибра празната чаша и лъжицата.
— Всъщност, аз досега никога не съм ви благодарил, мадам, за всичко, което направихте за мене — каза припряно той, като се стараеше да изрази своята благодарност.
— Няма нужда. Беше ранен и не можех да те изоставя.
— Знаеш ли, бих искал да мога да те наричам някак другояче, освен „мадам“. Ти имаш някакво име, нали?
Тя знаеше, че рано или късно този момент ще дойде, но въпреки това не беше подготвена да отговори.
— Кажи ми как ти е името — повтори той. — Наистина искам да знам.
Старлет пое дъх и след това меко каза:
— Да, имам име. Казвам се Старлет, Старлет Тримейн.
Когато той се стрелна към нея и прикова китката й с железните си пръсти, тя веднага съжали, че му бе казала истината.
— Лейди, не се шегувай с мен, по дяволите!
Глава 14
Стаята бе изпълнена с напрежение. Тя не му отговаряше, а той се насилваше да остане спокоен. Боже господи, от всички неща, които можеше да очаква, това беше най-малко вероятното. Откритието, че жената, която буквално бе спасила живота му, е от семейство Тримейн, съвсем не допринасяше за създаването на идилична ситуация. Точно когато си бе помислил, че нещата не могат да се влошат повече, те бяха станали ужасни. По дяволите, трябваше да знае това по-рано.