Чу я да си поема остро дъх и да издиша.
— Повярвай ми, не се опитвах да те излъжа.
— Какво тогава се опитваше да направиш? — попита той, като се насилваше да говори ниско и спокойно. Беше доловил потрепването в гласа й и разбра, че я беше уплашил. Това го накара да осъзнае по-ясно позицията й. Тя беше сама с мъж, който не познаваше истински. Беше му осигурила грижи и подслон с риск да унищожи репутацията си. Сигурно не желаеше той да й говори толкова сурово. Тази жена му показа само нежност и топлота, но как да се увери, че бе искрена? Като веднага се нахвърли върху нея, без да й даде възможност да обясни каквото и да било. Не искаше отново да я прекъсва, но, по дяволите, нуждаеше се от някои отговори.
— Само се опитвам да ти помогна — каза меко тя, като се опита да запази гласа си спокоен. — Сега ти си ядосан, защото разбра, че съм Тримейн, и мислиш, че съм като тях.
— Не съм ти ядосан — отговори, но гласът му още бе рязък. Той си пое дълбоко дъх, подаде ръка и каза: — Ела тук.
Тя премигна.
— Защо? — Все пак почувства, че няма избор, като гледаше тази ръка с дълги пръсти, протегната с настойчива молба.
„Защото не мога да се въздържа да не те докосвам, когато си близо до мен“ — искаше да каже той, но му бе твърде трудно да облече чувствата си в думи. Беше прекарал твърде много години в оплакване от живота, вместо да го живее, и се бе отказал от мисълта, че някога ще му се случи нещо хубаво отново.
— Знам, че се държа като неблагодарен кучи син. Би трябвало да ти благодаря, вместо да искам да отговаряш на въпросите ми. — Зелените му очи се обърнаха към нея, когато усети безпокойството й. — Все пак трябва да поговорим. И предпочитам поне да седиш до мен.
Не получи никакъв отговор.
— Тук ли си още?
— Да — прошепна тя.
Последва звука на гласа й и различи стройните й форми, очертани от слънчевата светлина. По дяволите, ужасно искаше да я види. Наистина да я види! Не само фигура в светлосенки.
— Ще останеш ли да говориш е мен?
— Щом… искаш.
Тя не изглеждаше повече разкъсана от нерешителност и в следващия момент той чу леките й стъпки да пресичат стаята и почувства тежестта й на леглото.
— Тук си в безопасност, мистър Маккалистър. Трябва да си убеден, че няма да те предам.
Едва се въздържаше от желанието да я докосва, когато беше близо до него.
— Добре, кажи ми, защо си тук, Старлет?
Господи, какво ли щеше да каже? Почувства студена буца в стомаха си, но Старлет знаеше, че трябва да обясни, и то така, че да изглежда възможно най-близо до истината. Господи, беше уморена от лъжи, но повече не искаше да има лъжи между тях. Въпреки това не мислеше, че той е готов да чуе абсолютната истина, така че реши да му каже само това, което му беше нужно да знае. Като се бореше да овладее нервите си, тя навлажни устни и каза:
— Харесвам самотата тук. Понякога изпитвам нужда да избягам за няколко дни. Ужасно напрегнато е да ръководиш бизнес като моя, а както добре знаеш, тук има пълната възможност да си почина.
— Не се ли чувстваш самотна тук, когато си сама?
— Не, никога — отговори тя без колебание. — Всъщност, по-скоро се наслаждавам от усещането, че съм сама. Това ми дава възможност да мисля. Скицирах някои от най-добрите си модели, докато седях на работната ми маса в другата стая. Когато съм в града, рядко намирам време за себе си, защото наоколо винаги има някой, който изисква особено внимание към себе си.
Няколко минути той не каза нищо, просто лежеше замислен. Коленете на Старлет започнаха да треперят толкова силно, че без да мисли, се отпусна на леглото до него.
— Тогава се появих аз и наруших уединението ти — каза той и ръката му обви пръстите й — Наистина съм ти много благодарен, че ме подслони, мадам. Знам, че няма много хора, които биха направили същото при дадените обстоятелства.
— Ти не си съвсем непознат за мен — каза меко тя.
Пръстите му погалиха вътрешната страна на китката й с бавно, кръгообразно движение.
— Недей… не трябва… — започна тя и се опита да се отдръпне от него.
— Спокойно… спокойно. Никога не бих те наранил. Господи, вероятно нямаше да бъда дори жив без теб.
Старлет никога не се бе чувствала по-виновна, отколкото в този момент. Той не знаеше, че едва не бе убит заради нея. Какво ли би казал, ако узнаеше истината? Можеше да се досети много лесно. Тогава сигурно нямаше да бъде толкова благодарен. Вероятно щеше да й извие врага.
— Защо трепериш? Няма защо да се страхуваш от мен. — Говореше утешително, почувствал страха й, но погрешно изтълкува причината за него. Изглежда, също искаше да я увери, че не би отишъл по-далеч от внимателно поставените й ограничения… освен, разбира се, ако тя не пожелаеше.