Трябваше да си държи ръцете далеч от нея, защото знаеше, че отвъд тази стая те нямаха никакво бъдеще заедно.
— Деър? Добре ли си? — чу той въпроса й, зададен от прага на вратата.
Сърцето му заудря в гръдния му кош, както това ставаше винаги когато му заговореше. Нежността, с която произнасяше името му, събуди тръпка на желание в тялото му. Не беше разбрал, че вие.
Старлет го наблюдаваше с опасението, че е подслушал разговора им с Джейд, макар че те се постараха да бъдат колкото може по-предпазливи и застанаха на прилична дистанция от хижата.
Джейд бе останала само да остави провизиите, които бе донесла на Старлет, и като се увери, че конят й е нахранен и напоен, пое обратно към града. Беше обещала на приятелката си да скрие нейното местонахождение и Старлет не се и съмняваше, че няма да удържи на думата си. Погледът й внимателно изследваше лицето на Деър.
— Да не се е случило нещо лошо?
— Не, няма нищо. Добре съм — опита се да я успокои той.
Тя прекоси стаята.
— Не смятам така. Нека ти помогна, ако обичаш.
— По дяволите, има някои неща, които ти едва ли би направила по-добре, Старлет. Така че стой надалеч от мен и ме остави този път сам да се погрижа за себе си.
За момент тя изпита паника. Краката й се стегнаха и тя не можеше да се приближи повече до него.
— Изглеждаш толкова ядосан. Какво толкова съм направила?
Той въздъхна и постави ръка на очите си.
— Не е заради теб. Трябва да стана от това легло и да използвам собствените си крака. — Той започна да опипва стола до леглото. — Къде са панталоните ми и ремъкът с револвера? Нали разбираш, че не мога да остана тук завинаги?
Тя наистина разбираше. Дори прекалено добре. Той вече изгаряше от желание да я изостави. Старлет се поколеба за миг, след това реши, че в този момент той се нуждаеше от цялата й откровеност. Щеше да бъде истинска лудост, ако го оставеше да се надигне от леглото. Все още не беше във форма, за да отиде, където и да било.
— Значи искаш да ти донеса дрехите, след това да се облечеш и да си заминеш. Не забравяш ли обаче нещо?
— Не! Дори и за минута — изръмжа той. — Знам много добре, че не мога да видя дори собствената си ръка на сантиметри от лицето си — възкликна той яростно. — Но това не променя нещата. Трябва да се махна оттук. — И сякаш за да докаже на себе си, че все още може да се бори с повратностите на съдбата, стига само да желаеше това, той се надигна бавно и провеси крака извън леглото.
Старлет му позволи да направи това, но загрижено следеше с поглед всяко негово движение.
— Когато бъдеш готов, само ми кажи, и ад ще ти помогна да се облечеш. Но няма да ти позволя да си отидеш от тук. Все още не.
— Тогава просто ми дай панталоните и ремъка с револвера. Достатъчно съм лежал тук.
— Признавам, че си най-упоритият човек, когото някога съм срещала, Деър Маккалистър — разфуча се тя въпреки намерението си да остане спокойна. Мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък — тя също бе загрижена за неговото здраве, но знаеше много добре, че той няма нужда от нейното съжаление. Яростта й заглуши всички останали емоции. Твърде дълго я бе сдържала. Внезапно се ядоса на Деър, на себе си и на това, че полагаше толкова грижи за него.
— Револверът е единственото нещо, което ме крепи — изръмжа той. — Предполагам, че ще продължа да бъда абсолютно негоден кучи син.
Точно тогава тя избухна, сграбчи дрехите му от стола и ги захвърли по него. Веждите му се повдигнаха учудено, но тя пренебрегна напълно неговата реакция.
— Ето, облечи се, напъхай се в проклетия си ремък и се махай по дяволите от тука, щом искаш точно това. Но не си мисли, че ще бъда тук, ако случайно решиш да се върнеш. Аз също имам собствен живот и щом ти не ме желаеш, познавам някого, който с удоволствие ще ме приеме.
Той седеше, без да казва нищо, след това се изправи, залитна малко, но продължи да се напъхва в панталоните си. Пръстите му заиграха безпомощно по копчетата им. Хвърли й бърз поглед и устните му внезапно се изкривиха в подобие на усмивка.
— Готов съм да се обзаложа, че точно в този момент си прекрасна, особено с тази ярост в очите. — Гласът му изведнъж се пресече. — Ела тук… Мисля, че имам нужда от помощта ти, за да си закопчая панталоните.
Тя го наблюдаваше и усещаше как гневът й се изпарява. Той наистина беше упорито магаре, но заедно с това бе и най-смелият и прекрасен мъж, когото познаваше. След това очите й потъмняха от право противоположното чувство. Започна прекалено добре да осъзнава нещо. Той беше много секси, особени сега, когато стоеше гордо изправен, с разчорлената си черна коса и наболата брада, която прикриваше твърдите очертания на челюстта му. Незакопчаните му панталони привлякоха погледа й.