Тя застана на прага на вратата и се загледа в него.
— Предполагам, че ще отидеш при твоята курва?
— Знам по-добре къде ще ме приемат — излая той.
— И къде е това? — попита тя.
Той вдигна поглед и се ухили.
— Просто не знаеш колко си права. Едната курва струва колкото другата. Едната ми взима парите, а другата ми изсмуква живота. По-добре е да се лиша от парите си.
Касондрия избухна в ярост и се нахвърли върху него с оголени зъби, а дългите й червени нокти се превърнаха в опасни остриета.
— Ти, проклето копеле! Кой си мислиш, че си, за да ми говориш по този начин? Никой досега не ме е наричал путана! — Пръстите на ръката й изненадващо одраскаха лицето му, оставяйки кървави следа по бледата кожа.
Той дори не извика, а просто я отхвърли настрани и остави кръвта да се стича на бялата му риза. Накрая повдигна ръка и докосна раните си, погледна кръвта по пръстите си и каза:
— Ти така си разкъсала душата ми, Кас, че това тук наистина е нищо.
Касондрия лежеше просната на леглото, където бе отхвърлена, а лицето й бе бледо и удължено.
— Махай се, преди и двамата да направим нещо, за което да съжаляваме — каза тя уморено.
Алек сграбчи сакото си и за миг се задържа, за да я изгледа със студен поглед. Тя си въобразяваше, че го държи изкъсо, но той винаги можеше да я сложи на място, стига само да поискаше. Някога я беше обожавал, но тя просто го използваше по същия начин, както използваше и останалите, в името на всемогъщия долар. Това беше единственото нещо, пред което тя се прекланяше. Именно затова я презираше.
— Излизам, Кас, но скоро ще се върна. И ще направиш добре, ако дотогава се приготвиш да ме приемеш. Смятам да те омагьосам, Кас, така че никога няма да можеш да се освободиш от мен. Ти си моя и така ще бъде винаги.
Касондрия почака, докато чу шума от затварящата се врата, след което се отдаде на яростта си, като започна да блъска матрака със стиснати юмруци.
— Ще те оправя, Алек — заканваше се тя с еднаква доза ярост и объркване. — Никой досега не се оказал по-добър от Касондрия Тримейн. Дори и ти.
Глава 17
Дните минаваха и двамата ставаха все по-добри приятели и любовници. И когато една сутрин отвори очи и осъзна, че не само е почувствал топлината на слънцето на лицето си, но и фактически го е видял през отворения прозорец, Деър реши да я събуди моментално. Тя беше покрила лицето си с ръце и от очите й извираха сълзи на радост.
Той я наблюдаваше като хипнотизиран, погледът му проследяваше пътя на тези сълзи, и тогава несъзнателно протегна ръка и попи с палец една от тях.
Малката капчица влага блестеше на слънцето като кристал и беше най-ценният подарък, който можеше да му даде. Изведнъж пожела да я постави в бутилка и да я скрие някъде, за да може да я съзерцава, когато си пожелае. Искаше да си спомня всичко за времето, когато са били заедно, и това желание го порази.
Деър си спомни още веднъж мига, когато рано една сутрин тя седеше на стъпалата на верандата и го чакаше, за да го придружи по време на ежедневната им разходка. Тези сълзи го бяха трогнали по начин, по който нищо друго не можеше да го трогне. Защото тя беше плакала за него. Не можеше да си спомни никой друг, който до такава степен да е разтърсвал емоционалния му живот. Ужасяваше се от мисълта колко важна бе станала тя за него. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше: фактът, че когато я напуснеше, тя щеше да се върне към другия си живот, като Рейвън.
Той нямаше повече съмнения, че именно Старлет бе облеченият в черно ловец. Започна да си припомня детайлите и картините от нощта, когато за малко не потъна в реката. Най-живо от всичко си спомняше как тя го държеше в ръцете си и го принуждаваше да се бори за живота си. Езикът на тялото. У Старлет нямаше нищо, което сега да не знаеше.
Спомни си часовете, когато се смееха и играеха заедно, когато се любеха с цялата страст, на която бяха способни.
Тази сутрин бе слънчева и топла. Из въздуха се носеше миризмата на пролетта. Старлет бе вътре и приготвяше кошницата за пикника. Щяха да прекарат целия ден в планината.
Неговото зрение се бе възстановило напълно, а той умееше да бъде благодарен. Първия път, когато видя лицето й и ясно различи всеки детайл, трябваше да се обърне настрани, защото едва не заплака от нейната красота. Желаеше страстно това, което тя му предлагаше, но не можеше и да помисли за женитба и деца и за това какъв щеше да бъде животът му с нея. Дори ако се предадеше и се оженеше за нея, те никога нямаше да остареят заедно. Щеше да й донесе само болка и несбъднати мечти. Истината бе кристално ясна: един ден щеше да се появи човек, който вади револвера си по-бързо от него. Това беше неизбежно. Не искаше Старлет да изживее остатъка от дните си като вдовица. Тя заслужаваше нещо по-добро от това да носи името му.