— Мисля, че най-накрая приготвих всичко — каза ведро тя, като прекрачи през прага.
Той скри чувствата си под една насилена усмивка и двамата тръгнаха ръка за ръка към конете.
Това беше първото пътешествие на Деър от много време насам и той се наслаждаваше с цяла душа на приятната езда из раззеленяващата се гора. Трябваше обаче да признае, че съзнанието му сякаш не искаше да приеме обкръжаващата го красота. Не и когато очарователната Старлет яздеше до него, а бедрата й се полюшваха съблазнително от лекия тръс на коня.
Като човек, който твърде дълго е изпитвал жажда, той не можеше да отдели очите си от нея. Тя беше самата съблазън, дългата й разкошна коса, неприхваната с фиби, падаше на каскади по гърба й, а слънчевите лъчи се отразяваха в златните кичури. Това беше ден, който никога нямаше да забрави. Щеше да остане завинаги в паметта му, за да може да се вглежда в него, когато животът без нея станеше непоносим. Знаеше прекрасно, че този ден щеше да настъпи скоро. Не можеха да останат завинаги в малката си Утопия. Все някой щеше да дойде да го потърси, а той не искаше да я подлага на опасност, когато го откриеха.
Когато достигнаха местоназначението си — един чист планински поток, който падаше от скалите в дълбоко синьо езерце, скрито между дърветата и блестящо като скъпоценен камък под парещото слънце. — Деър и Старлет бяха вече достатъчно уморени, за да си позволят почивка.
Деър запъна конете под сянката на едно дърво, където те можеха да си похрупват от зелената трева, обърна се и видя, че Старлет вече го чакаше.
— Готов ли си за плуване? — попита го тя с дрезгав глас.
— Ти си първа — каза той. — Аз ще хвърля поглед наоколо, за да се уверя, че сме на сигурно място.
Старлет навлезе във водата в сатененото си бельо — изглежда, се срамуваше от него, откакто той възвърна зрението си — и започна да плува покрай брега. Наслаждаваше се на освежаващата прохлада на водата, която галеше приятно порозовялата й кожа. Обърна се по гръб и заплува навътре. Косата й се носеше след нея като сребърна паяжина по водата.
Деър се увери накрая, че са на сигурно място, и започна да я наблюдава от брега. Напомняше му за езическа водна нимфа. Той я желаеше, нуждаеше се от нея в този момент с такава ожесточеност, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му следваха отмерените й движенията и от време на време забелязваше, че тя хвърляше по един поглед към дънера, на който бе седнал до самия край на водата.
Тя очевидно не възразяваше против това да я наблюдава. Естествено, той вече познаваше цветистото благоухание на свежата й кожа, вкуса на целувките й върху своите устни.
Знаеше всичко това, но въпреки това искаше да разбере повече неща. Много повече. Преди няколко дена се бе натъкнал на един черен копринен шарф, окачен на задната стена на гардероба. Знаеше, че Рейвън носеше същия тип шарф. Рано или късно щеше да я принуди да разреши съмненията му. Какво ли щеше да каже? Как щеше да се отрази това върху техните взаимоотношения?
През последната седмица той на няколко пъти си спомня за нощта, когато Рейвън го измъкна от реката и го докара в тази хижа. Спомняше си сребристата коса и меката кожа, но повече от всичко в съзнанието му се бе набил гласът, заставящ го да не се предава, да продължава да се бори за своя живот по време на онази ужасно дълга езда. Това беше гласът на Старлет, ръцете на Старлет, които за него очертаваха линията на живота през най-черните часове от съществуването му.
Имаше и някои други дребни прилики. Неща, които бе забелязал с удивителна яснота, докато бе в плен на тъмнината. Тяхната височина и конструкция, дори миризмата на телата им бяха едни и същи.
Времето и множеството сходства го доведоха до заключението, че Старлет и Рейвън са едно и също лице. Скоро трябваше да обсъдят и този въпрос. Деър не смяташе, че ще може да й позволи да продължи опасния си кръстоносен поход. Ужасяваше се при мисълта какво може да се случи с нея. Какво ли щеше да каже за това? Там беше цялата дилема. Ако той знаеше поне едно нещо със сигурност за тази жена, то това бе, че тя е смела и има по-голямо сърце от всички, които бе срещал досега в живота си. Повярваше ли достатъчно силно в нещо, никой не можеше да я разубеди.
Наблюдаваше я замислено как преплува езерото, спря на няколко метра от него и се изправи. Сведените му очи не пропуснаха нищо — съвършенството на нейното изваяно тяло, контурите на пълните й гърди и здравите като камъчета зърна, подчертани от прилепналия сатен. Помисли си, че дори и сега тя е толкова мистериозна, колкото и първия път, когато се срещнаха. Без значение колко пъти един мъж може да притежава жена като Старлет, той никога нямаше да може да я подчини на себе си. Тя бе горда и с независим дух и щеше да се промуши през пръстите му като скакалец, когато и да опиташе да я хване.