— Не, не мисля така. Защото, разбираш ли, аз вече зная, че след като се върна в Текила Бенд, ще се държиш така, сякаш не се познаваме.
Той се обърна и си пое дълбоко въздух, след което бавно го изпусна, сякаш му причиняваше болка. Когато насочи погледа си към лицето й, в него забушуваха потисканите чувства.
— Как всичко се получи така дяволски сложно? Не бе предвидено да влезеш в живота ми. Поне не сега, когато е твърде късно.
— Защо не позволиш на мен да реша с кого искам да прекарам останалата част от живота си?… Защо мислиш, че си порочен човек, когото не мога да обичам? — Тя въздъхна. — Ако това бе така, никога нямаше да стигнем до този разговор. Не разбираш ли това? Ти не си лош човек, Деър. Всъщност ти сам си най-лошият си враг. Това, което открихме в тази хижа, е чисто вълшебство и се получава само веднъж в живота.
— Вероятно си права — отвърна дрезгаво той. — Но аз вече не съм подходящ за теб, не разбираш ли? — Той направи стъпка към нея и спря. Гласът му бе напрегнат, дрезгав. — И не искам да видя в очите ти възмущението, което съм виждал в очите на другите преди, когато накрая разбереш с какъв човек си се захванала.
— Това няма да се случи никога — заяви твърдо тя.
— Повярвай ми, зная. Ще се случи. Това няма нищо общо с моята вяра в теб. То се отнася до мен. Аз не съм мъжът, който изглеждам на повърхността.
— Нито пък аз съм в действителност жената, за която ме смяташ, но бихме могли да разкрием душите си точно тук и сега, да започнем всичко наново и да се научим на доверие един към друг. Бих искала в живота си да бъда редом с мъж като теб. В този миг, повече от когато и да било през времето, прекарано тук, тя искаше да му каже истината за себе си. И все пак се въздържа, главно защото той целенасочено не я допускаше до себе си. Бе разкрила истинските си чувства пред него, а той се бе отрекъл от своите. Самото докосване на неговите ръце, което можеше да я накара да пламне, я бе обгорило така дълбоко, че й бе отнело волята, и тя го желаеше всяка минута от деня. Тук, за известно време, останалата част от света бе спряла да съществува. През нощта, след като облада тялото й и я доведе до разтърсващ оргазъм, бяха заспали в прегръдките си и той бе завладял и сънищата й.
— Отиди да опаковаш нещата си — отсече той. — Няма какво повече да си кажем.
Старлет искаше да се хвърли в ръцете му и да го накара да си върне думите обратно. Но не го направи. Гордостта й вече бе достатъчно наранена. Не мислеше, че може да понесе още едно емоционално поражение.
Това бяха последните им мигове заедно. През останалата част от деня те се отбягваха.
Нейният команчи придружител пристигна точно след като слънцето се скри. Той слушаше внимателно инструкциите на Деър, който трябваше да е сигурен, че тя ще се върне благополучно в града. Никой не трябваше да ги види заедно, а Нощния Сокол не трябваше да рискува живота й по никакъв начин. Ако усетеше, че има опасност, трябваше да я предотврати.
Недвусмислено, точно, докрай. Тя ясно разбираше какво има предвид. Да убие всеки, който се опита да й навреди.
Когато дойде време да напуснат колибата, Старлет и Деър се разделиха, без да се сбогуват, за което тя се радваше. Дори и да съжалявате, че тя си тръгва, това не личеше в погледа, който отправи към нея. Болката и гневът ги разделяха и ги отдалечаваха един от друг, но това, което бе отнело възможността да започнат всичко отново, бе именно тяхното недоверие и лъжа.
Тя откри, че иска да замине бързо, преди горещите сълзи, които така успешно бе успяла да сдържа с часове, да са бликнали от очите й.
Деър бе застанал на отворената врата, без да промълви нито дума или да направи нещо, за да я спре. Тя знаеше, че й предстои дълго яздене, но в момента не я беше грижа, ако ще да я очакваше обиколка на земята.
Нощния Сокол явно разбра вътрешното състояние на Старлет и не се опита да я извади от черупката й. Облечена в синя риза и цепната пола за езда, първите няколко часа тя яздеше мълчаливо редом до своя команчи придружител. Не можеше да спре да мисли за Деър. Още ли бе в колибата, или вече я бе напуснал? Знаеше, че ще се опита колкото е възможно да избягва да я вижда в града. Може би дори щеше отново да потърси компанията на Джейд. Внезапна остра болка на ревност прониза сърцето й.
— Ужасно си мълчалива. Добре ли си? — попита я Нощния Сокол и тя насочи вниманието си към него, като остави болезнените спомени настрана.
— Много съм добре — отвърна тя, но гласът й прозвуча измъчено дори в собствените й уши.
Той хвърли поглед към нея, преди да насочи вниманието си отново към пътя пред тях. Нежното й лице не се виждаше, но страданието й бе очевидно. Нощния Сокол бе женен за жена с душа, доста близка до тази на команчите. Той разбираше, когато нещо потиска ума на една жена.