Тя обърна коня си, като реши, че е по-безопасно да избегне главната улица, отколкото да рискува да дава обяснения за това какво прави навън сама в този късен час.
Петнадесет минути по-късно, след като конят й бе закаран в обора и нахранен, Старлет бавно се изкачи по задните стълби на квартирата си над магазина за дрехи. Мускулите й протестираха с всяка направена стъпка. Очите й смъдяха от умора. Въпреки това тя се спря на площадката, за да погледа звездното небе. Беше ли и Деър някъде там под същите звезди? Като потърка чело с треперещи от изтощение пръсти, тя стисна силно очи. Трябваше да спре да мисли за него, да си спомня усещането за ръцете му върху кожата си и за устните му върху своите. Не бе добре да желае нещо, което никога нямаше да се осъществи. Той ясно бе дал да се разбере, че те двамата нямат добри перспективи да бъдат заедно в бъдеще. След още една изпълнена с болка въздишка тя отвори вратата и остави зад себе си нощта задно със спомените си.
Само тридесет минути по-късно, след като бе сменила изцапаното си облекло, набързо се бе измила и тялото й вече бе чисто, Старлет нахлузи нощницата през главата си. Точно гасеше пламъчето на лампата, когато се сепна от звук, идващ иззад нея. Без да се обръща, тя се заслуша. Нищо. Само нормалните, познати нощни шумове. В далечината лаеше куче. Цвилеше кон. Присмехулен вик на мъж, последван от смях, на излизане от кръчмата със своя компаньон. После бързото топуркане на копитата на минаващите пред магазина й коне.
В тъмнината, която изпълваше стаята, Старлет измина благополучно познатия път до прозореца със същата лекота, с която би го направила и на дневна светлина. Тя дръпна завесите, отвори прозореца и приветства нощния въздух. Светлината на звездите и луната се сливаше в едно и проникваше като бледи лъчи в нейната спалня. Тя отново се загледа в небето за един продължителен миг, като се протегна и се прозя. Костите я боляха. От обкръжаващите предмети най-силно я зовеше леглото, но когато се обърна и босите й крака произведоха шум от стъпки по пода, друг звук — по-остър и по-далечен — съпроводи нейното движение. Тя се извъртя на пети и ахна.
Там на вратата стоеше мъж и я гледаше.
Обхвана я страх и тя направи инстинктивна стъпка назад.
В сянката можеше да забележи само неговото високо, слабо тяло. Носеше шапка, така че чертите на лицето му бяха скрити. Но докато тя стоеше там, парализирана от ужас, той свали шапката си и под нея се разкри тъмна коса… коса с цвят като този на Деър.
Тя бе изненадана от облекчението, което се разля по вените й и внезапно я накара да се почувства безсилна и зашеметена. И тогава разбра, че това не е толкова облекчение, колкото радост. С щастлив вик Старлет направи стъпка към него.
— Деър, аз…
Мъжът се засмя и тя се спря, като различи познатия подигравателен звук.
— Как смееш! — изсъска тя.
Отново ироничен смях.
— Удоволствието беше мое.
Той направи още една стъпка и тя отстъпи назад, като погледът й пробягна по нощната масичка. Тя държеше, скрит в чекмеджето, още един от своите волски камшици, но той се намираше твърде далеч. Обхвана я паника и сърцето й лудо се разтупа.
— Махай се — прошепна тя, като гласът й секна заради заседналата буца от гняв, която бързо замени страха й.
— О, ще си тръгна… когато се почувствам добре и готов да го направя — каза той и направи още две стъпки в посока към нея, преди рязко да смени направлението си и да седне на ръба на леглото й. — Колко жалко, че сме родени от един баща. Ти си красива жена, Старлет. — Отново се разнесе грозният смях. — О, не ме гледай така. Да не мислиш, че за първи път те гледам как се преобличаш?
— Колко си жалък — каза тя. След това внезапно осъзна, че все още стои пред прозореца, където сноповете светлина обливаха фината й нощница, и голото й тяло отдолу прозираше, и тя отстъпи в сянката. Ръцете й трепереха, когато с усилие на волята ги отпусна отстрани и потърси в себе си кураж и спокойствие. Повдигна брадичка и хвърли гневен поглед към Алек. — Да не мислиш, че би имал някакво значение за мен, ако нямахме кръвна връзка? Намирам, че си точно толкова отвратителен, колкото онези ужасни паяци, с които ми се надсмиваше. Сега ми кажи за какво си дошъл тук и после се махай. Уморена съм. Трябва да спя.
Алек се усмихна, но сенките върху лицето му създаваха маска, която го изкривяваше и създаваше чудовищно несъразмерна гримаса. Въпреки решението си да му покаже отвращението и безразличието си, Старлет трепереше.
— Къде беше, Старлет? Кас и аз се тревожихме за теб.
— Тревожили или надявали да ми се случи нещастие, което да ви отърве от единствения човек, който стои между вас и земята, за която винаги сте ламтели.