Тя подскочи, когато ръката му я сграбчи за рамото.
— Достатъчно дълго те търпях — каза той, като грубо я завъртя. — Ето, слагай това и да тръгваме.
— Аз… не съм си закопчала блузата.
— Можеш да довършиш тоалета си, докато яздим — каза той и протегна ръка, като остави следа по кремавата й плът от гърлото до откритата издатина на една от гърдите й. — Между другото, ще се насладя на развлечението. Очертава ни се дълъг път.
През следващия един час Старлет на няколко пъти мислеше да попита накъде отиват, но всеки път променяше решението си. Какво значение имаше? Той щеше да я убие, без значение къде отиват. Трябваше да се концентрира върху бягството си. Но как? Той държеше нейните поводи, а пушката лежеше на скута му, докато яздеха.
Мислеше да смушка рязко коня си с петите на ботушите си. Може би ако конят й скочи напред достатъчно бързо, би могла да го изненада и той да изпусне поводите й. Не се съмняваше, че може да го изпревари в язденето. Винаги е била по-добра ездачка от него. Но нейният кон бе уморен, докато неговият бе бодър. Лесно щеше да я настигне или най-малкото да я застреля в гръб, а тя знаеше, че — точно както я бе заплашил в дома й — ще прехвърли вината върху Деър.
Сълзи замъглиха зрението й, а главата й се замая от изтощението. Страхът и умората си казаха думата и за първи път в живота си тя започваше да приема поражението.
„О, Деър — си мислеше тя, — не искам да умра, без да имам възможност да ти кажа колко много те обичам.“
Яздеха на запад, през пустинята, но сега пейзажът се менеше и изведнъж Старлет разбра какви бяха намеренията му. Летаргията, която бе започнала да я обхваща, се разсея и тя рязко дръпна поводите, което накара коня й да подскочи нагоре. Почти се изсмя, като видя как Алек губи контрол над собствения си кон, който паникьосано заподскача, когато копитата на нейния завършаха рисковано близо до муцуната му.
Всичко се развиваше бавно, като в театър на абсурда, и Старлет се чувстваше като зрител на фиаското, което сякаш се случваше с някого другиго. Краката й се притиснаха силно до хълбоците на коня, за да се предпази от падането и опасността да се окаже в безсъзнание, което би я оставило безпомощна в ръцете на заварения й брат. Видя как неговата пушка пада от ръцете му и той бавно се изхлузва от седлото.
Наведе се напред над врата на обърканото животно и го подкара в бърз галоп, но не бяха изминали и около двадесетина ярда по неравния терен, когато конят се спъна и тя полетя над врата му.
Не знаеше дали са минали минути, часове или само секунди, но веднага отвори очи и погледът й попадна върху безумните очи на заварения й брат.
— Можех да си счупя врата, проклета глупачко!
Тя не отговори, а се мъчеше да не издаде вик на протест, когато се опита да седне и почувства, че кракът под нея отмаля, и я прониза остра, рязка болка от стъпалото до коляното.
— Аз… мисля, че си счупих глезена — каза с отпаднал глас тя. След това си спомни за коня си, огледа се и изведнъж въздъхна, като видя животното да стои, на вид невредимо, на няколко стъпки от нея.
С яростен вик Алек я грабна на ръце и я отнесе до гърба на нейния кон.
— Едно движение и ще забравя обещанието си да не те застрелям. Ясно ли ти е?
Сълзи замъглиха очите й и заседнаха в гърлото. Успя само съвсем леко да кимне и после си спомни пещерите, където разбра, че я води той.
— Моля те, Алек, недей да правиш това.
Той бе разседлал своя кон и вървеше отстрани до нея. Мързелива усмивка, изразяваща върховно удоволствие, се разля по лицето му.
— Значи, разбра най-после.
Сега се бореше с една истинска паника и плачеше със силни хлипове.
— Какво… какво съм ти направила, за да заслужа това? — прошепна тя.
— Направила? Ами, нищо. Именно това, което замисляше да направиш, те доведе до тази участ.
— Няма! — каза тя и избърса сълзите си. — Кълна ти се, Алек, повече няма да търся завещанието. Ти… ти и Кас можете да задържите земята, имението, всичко. Само не ме хвърляй долу в онези пещери.
— Съжалявам, Старлет, но с прискърбие ще трябва да отбележа, че както ти не вярваше на думата ми, така и аз не мога да повярвам на твоята.
— Тогава ме застреляй тук и сега — умоляваше тя.
Той се разсмя.
— Знаеш ли, бях забравил колко си прелестна, когато си ужасена. Очите ти блестят по-силно от сапфири. Кога за последен път успях да те изплаша почти до безумие, Старлет? Ах да, наистина, мисля, че бе, когато за последен път те заведох в пещерите, нали? За да ти покажа моите любими животинки? Помниш ли как пищеше онзи ден, малка сестричке?