Старлет чу скърцането на скрипеца, когато той започна да спуска ведрото, стисна юмруци в скута си и притисна глава към колената си.
— Ще оставя коня ти свободен за три дни, Старлет — каза той. — Добре си го обучила. Той ще се върне на мястото, където за последен път си го оставила. Ако имаш късмет, някой може да го види и да го последва дотук. — Той се засмя и после, когато тя потъна в тъмния отвор, извика след нея: — Разбира се, тогава ще бъдеш мъртва!
Когато кофата се удари в пода на пещерата със силно трясък и се прекатури настрани, като я запокити навън, презрителната подигравка проехтя около нея:
„Разбира се, тогава ще бъдеш мъртва!… ще бъдеш мъртва!… ще бъдеш мъртва!“
Глава 21
В началото Старлет можеше единствено да скимти от страх и болка. Глезенът й бе започнал да пулсира в агония, която се конкурираше с болката от порязванията и натъртванията по лицето и рамената й. Но в окаяното й състояние именно ужасът от тъмната пещера, в която бе изоставена, изсмукваше последните й капчици сила. За щастие не след дълго изтощението взе надмощие в борбата с агонията и тя заспа.
Когато се събуди, бе объркана, но само за миг, след което си спомни за злата шега на брат й. Внезапно тя се надигна в обзелата я паника и застана нащрек, но когато раненият й глезен се удари в твърдия скален под на пещерата, силно извика. Внимателно го разтри и се огледа наоколо. Пространството, което по-рано тънеше в мрак, сега бе осветено от сноп светлина. Тя погледна нагоре и разбра, че слънчевите лъчи идват от запад. Значи цяла сутрин бе спала. Колко часа дневна светлина й оставаха? — се почуди Старлет. Потръпна в нежелание скоро да остане отново на тъмно.
Погледът й се плъзна бавно из огромното затворено пространство, което наистина се състоеше от наредени един след друг рифове, всеки един по-тесен от този под него. На ярките слънчеви лъчи стените от сталактити и сталагмити блестяха великолепно в бели и пастелни нюанси. Тя си припомни уроците на баща си за изключително красивите скални образувания, които бе забравила в ужаса си преди малко. Не бе забравила и единственото си посещение тук преди повече от едно десетилетие: нито опасностите, които завареният й брат с такова удоволствие я бе оставил да срещне. С безсилен писък, предизвикан от възвърналия се ужас, тя продължи да се тътри нагоре по рифа, докато гърбът й се опря до хладната стена на скалата.
Тя се сви, прегърна коленете си и се опита да забрави измяната на брат си, но фактът, че я бе спуснал тук и оставил да умре, не можеше да бъде забравен.
Още от малко момиче винаги бе знаела, че той я презира. Но дори и в по-късните години, когато неговите лудории се бяха превърнали в потенциално опасни шеги, тя така и не успя да схване, че я мрази. Дори когато я доведе тук първия път и тя бе само на осем години, не бе разбрала, че той наистина иска да й причини зло.
Онзи път той не бе я спуснал сама, а бе слязъл с нея в миньорското ведро. В началото, въпреки че бе нервна, не се бе изплашила… докато не й бе показал ужасните същества, които наричаше свои любимци. Тя потръпна при спомена и прегърна по-здраво колената си.
Той се бе присмял на страха й, нарекъл я бе бебе, бе й се подиграл, като бе хванал здраво ръцете й отстрани и не й беше позволил да помръдне дори когато косматите паяци, някои от тях големи колкото чинийки, бяха започнали да се приближават към нея.
Когато един от тях бе се покатерил по края на ризата й и тя бе започнала да се извива и върти в опит да избяга, а писъците й рикошираха и се връщаха при нея, той само й се беше присмял. Точно тогава ги бе намерил баща й.
И защото бе едно глупаво момиче бе съжалила за наказанието, което Алек получи.
Може би именно тогава баща й за първи път бе започнал да осъзнава двуличието и злобата, които се таяха в сърцето на заварения й брат.
По онова време Алек бе на деветнадесет и баща й вече бе женен за Касондрия. В паметта й изникна споменът за борбата, която родителите й бяха водили онази нощ, виковете и грозните обвинения.
— Той е още само момче! — бе роптала Касондрия.
— Но е достатъчно голям, за да флиртуваш безсрамно с него — бе възразил възрастният Тримейн с горчивина в гласа. — Но да оставим това, шегата, която си е направил с малката си сестра, е жестока. Тя трепереше през целия път към дома, Касондрия.
— О, за бога, тя е една разглезена, своенравна пикла, която се възползва от твоето съчувствие. Единствено себе си трябва да виниш за това, че тя все още се държи като бебе. Но, разбира се, Алек само се е опитвал да я забавлява. И не беше ли именно ти този, който й разказа онези истории за прелестните пещери? Той е искал да й достави удоволствие, като й покаже вълшебните скални образувания, които си й описал в такива подробности.