— Когато пристигнах, нагоре по полата й лазеше тарантула с размера на ръката ми. Тя бе ужасена, а Алек се смееше. Смееше се, Касондрия! Това прилича ли на поведение на обичащ, грижовен брат?
Старлет замахна рязко, за да изтрие сълзите, които потекоха на тънки струйки по бузите й при спомена за онази нощ. Баща й все още много й липсваше — това бе човекът, който винаги я бе защитавал, той беше нейният учител, нейният водач.
Именно в този миг на копнеж по човека, който отдавна бе мъртъв, тя си припомни уроците за пещерите, които той я бе научил. Бе й разказвал за великолепните скални образувания, като например: фантастичните китайски храмове и палати, странните животни, масивните колони и леките, изящни ледени висулки. Но сега тя не мислеше за величието на подземните пещери и тяхното описание. Концентрира се по-скоро върху индийските скални рисунки в Алора и Аджанта, които й бе описвал. Индийците не използваха ведра, за да достигнат до галериите. Вместо това се използваше таен вход. Само да можеше да намери изхода. Сърцето й започна силно да бие от вълнение при възможността за бягство, но надеждите й веднага се изпариха, когато си спомни неговия съвет: „С цялата си великолепна красота, Старлет, те са опасни. Не един опитен изследовател се е губил в тези пещери и е бил намиран, когато от него не оставало нищо друго, освен скелета му. Ти не трябва никога, никога да влизаш сама в тях.“
Сега сълзите потекоха по лицето й като ручеи и тя отново се сви на мястото си, като всякаква надежда я напусна. Дълго лежа така със затворени очи, докато не чу ясен шум, не над нея, на повърхността на земята, а тук, в пещерата. Паяци! Десетки паяци излизаха от сянката, за да се окъпят в топлината на слънчевите лъчи. Трябваше да се махне!
В гърлото й се надигна вик, но тя го сподави. Не трябваше да издава нито звук. Не трябваше да им сигнализира за своето присъствие.
Старлет се изправи на колене, като се подпираше, и противно на решението си да се движи безшумно, изпъшка, защото бе забравила ранения си глезен и неволно го бе притиснала, което предизвика внезапна пронизваща болка и пристъпи на гадене и виене на свят. Но въпреки това тя се придвижваше. Инч след инч, влудяващо бавно, пълзеше на едно коляно, като провлачваше крак след себе си и се придърпваше с ръце по тясната издатина към по-високата тераса, далеч от гадините, чиято грозота я отвращаваше почти толкова силно, колкото я плашеха историите за смъртоносните им ухапвания.
— О, боже — прошепна тя, когато издатината, по която пълзеше, започна все повече да се стеснява и погледът й случайно попадна върху пода на пещерата на неколкостотин фута под нея.
Вече почти полудяла от страх, тя чу издайническия шум от змия точно на няколко инча от лицето си. С едва забележимо движение на главата тя успя да я види, навита, с издигната глава и танцуваща.
„Не се движи“ — си каза тя. Затаи дъх и застана неподвижно, като наблюдаваше трескавото стрелкане на раздвоения език и усещаше напрежението в пръстите си, които стискаха ръба на скалата отпред. Точно когато си помисли, че повече няма да може да издържи в това положение, че пръстите й ще се разтворят и ще падне долу на скалите, където сигурно ще намери своята смърт, змията започна да се развива, след което изпълзя напред и се сви на огряното от слънцето място сред гротескните паяци.
Тя се отпусна с въздишка на облекчение и изтощение.
Алек беше прав. Щеше да умре тук. Езикът й облиза пресъхналите устни. Ако не от онези ужасяващи космати паяци или от ухапването на змия, или дори от падане, то със сигурност от жажда и глад.
Искаше да се остави да бъде победена. „Спи — заповяда й умът, но друг един глас й говореше обратното: да продължи и да стигне до водопада. — Ако успееш да заспиш, ще оцелееш, докато ти се възвърнат достатъчно силите, за да можеш да мислиш за изход навън.“
„Водопадът?“ — Съзнанието й дори не бе отчело шума на водата, но сега тя го чу и като повдигна глава, го видя. С вик, който бе наполовина ридание, наполовина смях, тя стовари юмруци върху скалата. Той бе твърде далеч, а издатините, които водеха към него — твърде тесни и хлъзгави. Никога нямаше да успее да стигне до него.
„Страхливка! — Крещеше присмехулно и нетърпеливо същият глас в главата й. — Рейвън никога не би се предала така лесно, поне не без упорита борба“. Без повече вътрешни спорове Старлет бавно започна да се примъква към стената, отдалечена на няколко ярда от нея и на около петдесет фута над главата й, където водата се изливаше в буен шумен поток.