Петър Бобев
Старото писмо
Колко пъти съм държал в ръка това пожълтяло писмо, колко пъти съм го чел и препрочитал! Замислен, овладян от старите спомени, аз пак го вдигнах към очите си.
И сякаш в същия миг пред мене застана Борко, моят верен приятел от детинство, хубавият и буен Борко, с когото бяхме неразделни — в училището, в игрите и в лудориите. Колко често скитахме с него из близката дъбрава и мечтаехме за битки с пирати, за лов на слонове и тигри, за чудни приключения! Ех, детски мечти…
„Драги приятелю — тъй започваше писмото.
Ти винаги си бил благоразумен, прекалено благоразумен. Не дръзна да тръгнеш с мене по широкия свят. Не знам да те съжалявам ли за това, или да ти завиждам. А аз? Аз скитах много, видях хубаво и лошо, печелех и губех. Най-сетне се записах в Чуждестранния легион. Ти си слушал за него много, чел си безброй истории, верни и неверни — и все пак надали можеш да си представиш какво значи това, да сключиш такъв договор, да продадеш живота и душата си…
Цели два месеца прекарахме в казармата, затворени, откъснати от света. От тъмно до тъмно ни внушаваха само едно — безропотно изпълнение на всяка заповед… Нали трябваше да ни превърнат в безпогрешни автомати за убиване?
А след това почнаха походите и сраженията. Арабите стреляха по нас, стреляхме и ние, без да се замисляме защо. Впрочем затова ни се плащаше. Те бяха туземни разбойници, диваци, все едно хищни зверове, които трябваше да изтребим. Колкото повече от тях избием, толкова по-малко щяха да убиват нас…
Минаха две години. Аз научих местния език, а свикнах и с живота тук. Походи и гуляи! Друго вече не съществуваше за мен.
Една нощ пак ни дигнаха в тревога и ни поведоха извън града. Въстанало бе някакво племе, което трябваше да усмирим набързо, за да не се разбунтуват и други.
Пустинята се простираше до самата казарма.
Току-що изгряла над близката планина, луната заливаше със седефен блясък безмълвните дюни, които се редуваха една зад друга в безкрайни хълмисти хребети. Градът с неговите бели къщи с плоски покриви, наподобили струпани кубчета, бавно изоставаше назад. Тук-там продължаваха да блещукат прозорците като залутани светлинки, но накрай и те се изгубиха в мрака. Зловещата пустош ни обкръжи отвред.
Капитанът яздеше пред колоната, втренчил поглед напред, намръщен и суров.
Аз крачех замислен в редицата. Напоследък все по-често се сещах за дома, за мама. Ти я помниш, бедната, винаги угрижена, винаги забързана чистница. Нали знаеш, у нас не се влизаше с обувки. Изувахме ги още до вратата…
Вървях и мечтаех за деня, когато най-сетне службата ще свърши и аз ще се прибера дома, ще прегърна тази мила женица и никога няма да се отделя от нея. Мечтаех…
Манерката се удряше в бедрото ми, а пясъкът скриптеше под краката досадно и еднообразно: скръц-скръц! Така скрипти и снегът у нас. Неусетно под лунната светлина пустинята ми заприлича на засипано със сняг поле, по което вятърът е натрупал дълбоки накъдрени преспи. Изтръпнах от хлад. Нощем тук става много студено. Завих се с вълненото наметало и продължих.
Изведнъж отдясно проехтя гърмеж, втори, трети. Ние залегнахме мигновено, за да пресрещнем конния отряд араби, който преваляше хълма и се носеше насреща ни в бесен кариер.
Затрещяха изстрели и в гърба ни. Разбрахме — засада. Объркани и смутени, ние почнахме да отстъпваме.
Внезапно остра болка парна бедрото ми. Пред очите ми притъмня…
Опомних се, паднал по очи, а устата ми беше пълна с пясък. Когато най-сетне поизправих глава, да разгледам що е станало, слънцето се бе издигнало високо и жареше немилостиво, както само в пустинята може да жари. Край мене се валяха сгърчени и обезобразени трупове на хора и животни. Трупове и само трупове. Аз бях сам, съвсем сам, единственият жив в това зловещо гробище непогребани мъртъвци, сред което се лутаха чакали с боязливо свити опашки.
С мъка приседнах в напоения с моята кръв пясък. Болката в ранения крак беше непоносима. Дрехата ми лепнеше в раната и при всяко мръдване я разкървавяваше, а треската ме изгаряше.
Извадих превързочния пакет, махнах опаковката. В същия миг край ухото ми писна куршум. Оглушал от близкия гърмеж, аз грабнах несъзнателно оръжието си. Чакалите изчезнаха зад дюните.
Тогава съзрях сред мъртъвците един арабин, който се мереше повторно в мене, стиснал пушката с една ръка. Без да губя време, натиснах спусъка. Чу се само едно остро щракане и толкова. Тя беше празна.
В черните очи на врага ми блесна радостно пламъче. Мургавото му лице, обрасло с къдрава брада, се усмихна леко. А страшното дуло се издигаше непреклонно нагоре — към гърдите, към челото ми.