— Да се връщаме заедно! — извика Стас.
— Аз вече няма да се върна. Ндири така ми разкъса мускулите и жилите, че неминуемо ще последва инфекция на кръвта. Единствено хирург би могъл да ме спаси, ако ми отреже крака. Сега вече всичко е съсирено и схванато, но първия ден си хапех пръстите от болка …
— Вие непременно ще оздравеете.
— Не, мое смело момче, аз положително ще умра, а ти хубаво ще ме затрупаш с камъни, та хиените да не ме изровят. Може би на умрелия да му е все едно, но не е приятно да се мисли за това приживе… Тежко е да се умира толкова далеч от близките …
И очите му сякаш потънаха в мъгла, след което продължи:
Но аз вече съм се примирил с тази мисъл, затова по-добре да говорим за вас, а не за мен. Ще ти дам един съвет: остава ви само пътят на изток, към океана. Ала преди да тръгнете, починете си добре и съберете сили. В противен случай твоето малко другарче ще умре след няколко седмици. Отложете пътуването до края на дъждовния период, па дори и за по-дълго. Първите летни месеци, когато дъждът престане да вали, а водата покрива още блатата, са най-здравословни. Тук, където се намираме сега, е възвишение, което лежи на височина седемстотин метра над морското равнище. На височина хиляда и триста метра тропическата треска вече не върлува, а донесената от по-ниските места се проявява в много по-слаба форма. Вземи малката англичанка и заминавай за планините…
Говоренето, изглежда, го измъчваше много, защото той млъкна отново и известно време нетърпеливо пъдеше огромните сини мухи, каквито Стас бе виждал по пепелищата във Фашода.
След това продължи:
Внимавай добре какво ще ти кажа. На един ден път оттук на юг се издига самотна планина, не по-висока от осемстотин метра. Тя прилича на обърната с дъното нагоре тенджера. Склоновете й са много стръмни и е достъпна единствено откъм скалистия хребет, толкова тесен, че на места по него могат да вървят един до друг само два коня. На плоския й връх дълъг около километър и повече, имаше негърско село, но махдистите изклаха и отвлякоха населението. Може би това е сторил Смаин, когото аз разбих, но не му отнех робите, защото преди това той ги беше изпратил под добра охрана за Нил. Отседнете на тази планина. Там има извор с прекрасна вода, няколко ниви с маниока и много банани. В колибите ще намерите много човешки кости, но от зараза от труповете не се страхувайте, защото след дервишите се появиха мравки, които и нас пропъдиха оттам. На това място сега няма жива душа. Останете месец-два в селото. На тази височина треската не върлува. Нощите са хладни. Там твоето малко другарче ще си възвърне здравето, а ти ще събереш нови сили.
— А след това какво да правя, накъде да вървя?
— След това каквото е рекъл бог. Ще се опитате да се промъкнете в Абисиния през по-далечни местности, до които не стигат дервишите, или ще тръгнете на изток. Чувал съм, че арабите от крайбрежието стигат чак до някакво езеро, търсейки слонова кост, която купуват от племената Самбуру и Вахима.
— Вахима ли? Кали произхожда от племето Вахима.
И Стас започна да разказва на Линде как е наследил Кали след смъртта на Гебхър и как Кали му е разказвал, че е син на вожда на всички Вахима.
Ала Линде прие тази вест по-безразлично, отколкото Стас се надяваше.
— Толкова по-добре — каза той, — защото може да ви бъде в помощ. Между черните се срещат хора с честни души, макар че на тяхната благодарност въобще не може да се разчита: те са деца, които забравят какво се е случило вчера.
— Кали няма да забрави, че съм го избавил от ръцете на Гебхър, сигурен съм в това.
— Възможно е — каза Линде и като посочи Насибу, добави: — Той също е добро дете. Прибери го след моята смърт.
— Не говорете и не мислете за смъртта.
— Драги мой — отговори швейцарецът, — аз желая тя да дойде без много мъки. Помисли си, аз съм сега напълно безпомощен и ако някой от махдистите, които разбих, се е заблудил случайно из тази клисура, би могъл да ме заколи като овца.
Той посочи заспалите негри:
— Тези вече няма да се събудят или по-точно, всеки от тях се събужда малко преди смъртта и бяга обезумял в джунглата, от която вече не се връща … От двеста души ми останаха само шейсет. Мнозина избягаха, много умряха от едра шарка, други изпозаспаха в различни долища.
Със съжаление и ужас Стас започна да оглежда спящите. Телата им имаха пепеляв цвят, което у негрите изразява бледост. Едни бяха със затворени очи, други с полуотворени, но и те спяха дълбоко, защото зениците им бяха безчувствени за светлината. Някои имаха подпухнали колене. Всички бяха ужасно слаби, та чак се брояха ребрата им под кожата. Ръцете и краката им трепереха бързо и непрекъснато. Сините грамадни мухи покриваха гъсто очите и устните им.