— Няма ли за тях спасение? — попита Стас.
— Не, няма. Край Виктория от тази болест опустяват цели села. Понякога бушува по-силно, понякога по-слабо. Най-често се разболяват от нея хората от селата, разположени по крайбрежните мочурища.
Слънцето вече премина в западната част на небето, но преди още да настъпи вечерта, Линде разказа на Стас своите приключения. Той бил син на търговец от Цюрих. Семейството му произхождало от Карлсруе, но от 1848 година се преселило в Швейцария. Баща му направил голямо състояние от търговия с коприна. Учил сина си за инженер, ала още от най-ранна възраст младият Хенрих мечтаел за пътешествия. След завършването на политехниката, наследявайки цялото бащино състояние, той предприел първото пътешествие до Египет. Това станало през времето преди Махди, та имал възможност да стигне чак до Хартум и да ловува с дангалите в Судан. След това се посветил на географията на Африка и станал толкова добър неин познавач, че много географски дружества го избрали за свой почетен член. Последното пътуване, което завършило толкова фатално за него, започнало от Занзибар. Стигнал до Големите езера и смятал да се промъкне покрай неизвестната досега планина Карамойо до Абисиния, а оттам до крайбрежието на океана. Ала занзибарците не искали да вървят по-нататък. За щастие или нещастие тогава се водела война между краля на Уганда и Униоро. Линде направил редица услуги на краля на Уганда, който пък в замяна на това му подарил двеста „пагази“. Това напълно улеснило пътуването и разглеждането на планината Карамойо, но след това сред тях се появила едра шарка, а подир нея дошла страшната сънна болест и пълната гибел на кервана.
Линде притежаваше голямо количество различни консерви, но поради опасността от скорбут, всеки ден ходел на лов, за да осигурява прясно месо. Той бил отличен стрелец, но не особено предпазлив ловец. И се случило така, че когато преди няколко дни лекомислено се приближил към падналия глиган ндири, животното скочило и му разкъсало ужасно крака, а след това му стъпкало кръста. Това се случило близо до самия лагер пред очите на Насибу, който скъсал ризата си,направил от нея превръзка и успял да спре кръвта и да заведе ранения в палатката. Ала от вътрешния кръвоизлив в крака му се появили съсирвания и болният бил застрашен от гангрена.
Стас искаше на всяка цена да го превързва и заяви, че или ще идва всеки ден, или за да не оставя Нели само на грижите на двамата негри, ще го пренесе върху опънати между два коня постели от кече до носа, в „Краков“.
Линде се съгласи с превръзките, но не и с пренасянето.
— Аз зная — каза той, сочейки своите негри, че тези хора ще умрат, но докато не умрат, не мога да ги обрека живи да бъдат разкъсани от хиените, които само огънят нощем държи на разстояние.
И той започна трескаво да повтаря:
— Не мога, не мога, не мога!
Скоро обаче се успокои и продължи с необикновено развълнуван глас:
— Ела тук утре сутринта … Имам една молба към тебе, ако я изпълниш, може би бог ще ви изведе от тези африкански бездни, а на мен ще ми изпрати лека смърт. Исках да отложа тази молба за утре, но тъй като утре мога да бъда вече в безсъзнание, ще ти я кажа днес: вземи вода в някакъв съд, спри се пред всеки един от тези заспали нещастници, поръси го с вода и изречи думите: „Кръщавам те в името на отца и сина и светия дух!…“
Вълнението задави гласа му и той млъкна.
— Обвинявам се сам — каза след малко, — че не се разделих по този начин с тези, които умираха от едра шарка и с тези, които заспаха по-рано. Ала сега смъртта стои над мен… и бих искал … поне с този остатък от моя керван да продължа заедно последното велико пътешествие…
Като каза това, той посочи с ръка разжареното небе — и две сълзи бавно се стекоха по бузите му. Стас горко плачеше.
XXXIV
На другия ден ранното слънце огря едно странно зрелище. Стас минаваше край скалната стена, спираше се при всеки негър, оросяваше челото му с вода и произнасяше над него свещените думи. А те спяха с треперещи ръце и крака, с отпусната върху гърдите или вдигната нагоре глава, все още живи, но вече приличащи на трупове. Така протичаше покръстването на спящите в утринната тишина, сред слънчевия блясък, сред дивия пущинак. Този ден небето беше безоблачно, високо, сивкавосиньо и някак си печално.
Линде още беше в съзнание, но се чувствуваше все по-слаб. След превръзката връчи на Стас затворен ламаринен футляр с документи, помоли го да ги пази и повече не проговори. Вече не можеше да яде, а жаждата го измъчваше безмилостно. Доста преди залез слънце той започна да бълнува. Викаше на някакви деца да не плуват надалеч по езерото, докато накрая започна да се мята разтреперан и да обхваща с ръце главата си.