Слонът беше свободен.
Зарадвано, момчето изтича до ръба на скалата, където вече бяха Нели, Меа и Кали. Кинг обаче се беше изплашил малко, оттеглил се бе до самия бряг на клисурата и с вдигнат нагоре хобот гледаше в посоката, откъдето се бе разнесъл необикновеният гръм.Но когато Нели започна да го вика, веднага престана да мърда с уши, а когато пък слезе при него през отворения вече проход, той се успокои напълно. Ала повече от Кинг се бяха изплашили конете, два от които избягаха в джунглата, та Кали ги намери едва при залез, слънце.
Още същия ден Нели изведе Кинг „на бял свят“. Колосът вървеше послушно след нея като малко кученце, след това се изкъпа в реката и сам помисли за вечерята си, като опря глава о едно голямо смокиново дърво, счупи го като тънка тръстика, след което грижливо изяде плодовете и листата. Вечерта обаче се върна при дървото и често-често завираше в отвора своя дълъг нос, търсейки упорито и нахално Нели, та накрая Стас трябваше да го плесне здравата по хобота.
Ала най-радостен от успешното му освобождаване този ден беше Кали, защото от плещите му падна задължението да трупа храна за гиганта, което не беше лесна работа. Затова Стас и Нели го чуха да пее докато разпалваше огъня за вечеря нов радостен химн, съставен от думите:
„Велик господар убива хора и лъвове! Ях, ях! Велик господар пръсва скали, ях! Слон сам чупи дървета, а Кали лентяйствува и яде — ях! Ях!“
Дъждовният период или така наречената „масика“ беше вече към своя край. Имаше още облачни и дъждовни дни, но и напълно слънчеви. Стас реши да се пренесе на препоръчаната му от Линде планина и това решение изпълни наскоро след освобождаването на Кинг. Здравето на Нели вече не представляваше пречка, защото тя се чувствуваше значително по-добре.
И като избраха едно ясно утро, те тръгнаха на юг. Вече не се страхуваха, че може да се заблудят, защото сред множеството най-различни предмети момчето беше наследило от Линде компас и чудесен далекоглед, с който лесно се забелязваха дори разположените на далечно разстояние местности. Освен Саба и магарето, с тях вървяха пет натоварени коня и слонът. Наред с денковете на гърба си, той носеше на своя врат и Нели, която между неимоверно големите му уши изглеждаше така, сякаш седи в огромно кресло. Стас напусна носа и баобаба, без да съжалява, защото с него се свързваха спомените за болестта на Нели. Ала момичето гледаше с тъжни очи скалите, дървото, водопада и заявяваше, че ще се върне тук някога, когато стане „голяма“.
Още по-тъжен беше обаче малкият Насибу, който искрено обичаше стария си господар и сега, като яздеше на магарето накрая на кервана, често се обръщаше с насълзени очи назад, където нещастният Линде бе останал чак до деня на Страшния съд.
Вятърът духаше от север и денят беше необикновено хладен. Благодарение на това не трябваше да чакат от десет до три часа, докато премине най-големият зной, и можеха да изминат повече път, отколкото обикновено успяват да извървят керваните. Пътят не беше много дълъг и няколко часа преди залез слънце Стас забеляза планината, към която се стремяха. На небесния фон в далечината се очертаваше дълга верига от други върхове, а тя се издигаше по-близо и отделно, като остров в морето на джунглата. Когато се приближиха, оказа се, че стръмните й склонове се мият от меандрите на същата река, край която бяха отседнали преди това. Върхът беше пресечен, напълно плосък
——
1 Страшният съд — според религиозните схващания всички живи и умрели щели да бъдат осъдени справедливо след второто пришествие. Б. пр.
и отдолу изглеждаше покрит с гъста гора. Стас пресметна, че след като носът, на който растеше техният баобаб, се издига на седемстотин метра височина, а планината е висока осемстотин, те ще живеят на хиляда и петстотин метрова височина, или сред климат не много горещ от египетския. Тази мисъл го успокояваше и подтикваше час по-скоро да заеме тази естествена крепост.
Лесно намериха единствения скалист хребет, който водеше нагоре към нея, и започнаха да се изкачват. След час и половина стигнаха върха. Гората, която се виждаше отдолу, наистина беше гора, но бананова. Видът на плодовете зарадва всички, без да се изключва Кинг, но особено доволен беше Стас, защото знаеше добре, че в Африка няма по-хранителна, полезна и предотвратяваща всички болести храна от брашното от изсушени банани. А тук ги имаше толкова много, че щяха да стигнат дори за цяла година.
Сред грамадните листа на тези растения бяха укрити негърските колиби, някои опожарени през време на нападението, други разрушени, но имаше и цели. По средата се издигаше най-голямата и красива колиба, която някога бе принадлежала на вожда на селото — направена от глина, с голям покрив, който образуваше край стените нещо като веранда. Тук-таме пред колибите имаше кости и цели скелети, бели като тебешир, защото бяха изчистени от мравките, за които споменаваше Линде. От нашествието им бяха изминали вече много седмици, но в колибите още се чувствуваше миризмата на мравчената киселина и в тях нямаше следа нито от черните огромни хлебарки, които обикновено се развъждат в негърските колиби, нито от паяците, скорпионите и от най-дребните насекоми. Страшните сиафи бяха помели всичко по пътя си. Пътниците можеха да бъдат също така напълно сигурни, че на целия връх няма нито една змия, защото дори боата става жертва на тези необуздани малки войници.