Ала на „острова“ нямаше никакви други по-големи животни — имаше само много пеперуди и птици. Огромни, бели като сняг папагали с черни човки и жълти качулки прелитаха над върхарите на горичките; дребни калугерици с чудни пера се люлееха върху тънките стъбла на маниоката, променяйки цвета си и трептейки като скъпоценни камъни, а от високите кокосови палми се чуваха гласовете на африканските кукувици и тихите като въздишки гугукания на гургулиците.
Стас се връщаше от огледа със зарадвана душа: „Въздухът е здравословен — казваше си той, — безопасността — гарантирана храна има в изобилие и е красиво като в рая!“ Когато обаче се върна в колибата на Нели, разбра, че на „острова“ се намирало по-едро животно, дори две, защото през това време малкият Насибу беше намерил в банановия гъсталак коза с козленце, които дервишите не бяха успели да заграбят. Козата беше вече малко подивяла, но козленцето веднага се сприятели с Насибу, който беше безкрайно горд със своето откритие, главно поради това, че благодарение на него сега бейби щеше да има всеки ден чудесно, прясно мляко.
— Какво ще правим сега, Сташек? — попита Нели един ден, когато вече се бяха настанили добре на „острова“.
— Работа има много — отвърна момчето, след това разтвори пръстите на едната си ръка и започна да изброява работите, които ги очакват, първо, Кали и Меа са езичници, а Насибу, като занзибарец, е мохамеданин. Та трябва да ги просветим, да ги посветим във вярата и да ги покръстим. Второ, трябва да опушим месо за предстоящото пътуване, затова трябва да ходя на лов; имаме много оръжие и патрони и искам да науча Кали да стреля, за да бъдем готови двамата за отбрана в случай на нужда, и четвърто — сигурно си забравила за хвърчилата?
— За хвърчилата ли?
— Да, които ще лепиш или — още по-добре — ще съшиваш. Това ще бъде твоето занимание.
— Аз не искам само да си играя.
— Това няма да бъде никаква игра, а работа, може би най-полезната от всички други. И не си мисли, че ще свършиш само с едно хвърчило, защото трябва да приготвиш петдесет, па дори и повече.
— Защо толкова много? — попита заинтригувано момичето.
И Стас започна да му обяснява своите замисли и надежди. На всяко хвърчило той ще напише как се казват, как са се измъкнали от ръцете на дервишите, къде са и накъде отиват. Ще напише също така, че молят за помощ и за изпращане на телеграма до Порт Саид. След това ще пуска тези хвърчила винаги когато вятърът духа от запад на изток.
— Много от тях — каза той — ще паднат наблизо, много ще бъдат спрени от планините, но нека поне едно прелети до брега и попадне в ръцете на европейци, тогава ще бъдем спасени!
Нели бе възхитена от идеята и заяви, че с разума на Стас дори Кинг не може да се сравнява. Беше също така напълно сигурна, че много хвърчила ще стигнат дори до бащите им и обещаваше да лепи от сутрин до вечер. Радостта й беше толкова голяма, че Стас се страхуваше да не би тя да вдигне температура. . и трябваше да възпира разпалеността й.
И от този момент работите, за които говореше Стас, започнаха с пълна пара. Кали, на когото беше заповядано да налови колкото може повече подскачащи риби, престана да ги лови с въдица, а направи от тънки бамбукови пръчки висок плет — или по-скоро нещо като решетка — и опъна тази преграда напреко през реката. В средата на преградата имаше голям отвор, през който рибите трябваше да преплуват, за да излязат в свободна вода. На този отвор Кали постави здрава мрежа, изплетена от палмови нишки, и така ежедневно осигуряваше богат улов.
В хитро поставената мрежа той подгонваше рибите с по-моща на Кинг, който, въведен във водата, започваше така силно да я мъти и плиска, чене само сребърните скокливки, но и всякакъв вид други водни същества бягаха с все сила към бистрите дълбочини. Случваха се и повреди, защото на няколко пъти бягащите крокодили преобръщаха преградата, а понякога това правеше и Кинг, който изпитваше някаква вродена ненавист към крокодилите, преследваше ги, а когато попаднеха в плитчините,ги хващаше с хобота, изхвърляше ги и ги тъпчеше ожесточено.