можеше да го закачи о първия срещнат клон и тогава животът на Нели щеше да се окаже в страшна опасност. Стас знаеше от описанията на ловни приключения, които беше чел в Порт Саид, че ловците на тигри в Индия повече се страхуват да не би слонът в уплахата си или при преследването да закачи куличката о някое дърво. Пък и самият тръс на гиганта е толкова тежък, че подобна езда никой не би могъл да издържи дълго, без ущърб на здравето си.
Но, от друга страна, присъствието на Кинг отстраняваше много опасности. Свирепите и самонадеяни биволи, които този ден срещнаха устремени към малкото езеро, където привечер се събраха всякакви животни от околността, също пръхнаха при вида му и като обиколиха цялото езеро, пиха откъм другата страна. През нощта Кинг, привързан за задния крак и за дървото, пазеше палатката, в която спеше Нели и тази стража беше толкова сигурна, че Стас заповяда само да запалят огън, но сметна за излишно да огражда бивака със зериба, макар и да знаеше, че в местност с толкова многобройни стада антилопи не може да няма лъвове. И още същата нощ няколко започнаха да реват сред огромните хвойни1, които растяха по склоновете на възвишенията. Въпреки разпаления огън, лъвовете, примамени от миризмата на конете се приближаваха към бивака, но когато на Кинг най-после му омръзна да слуша гласовете им и когато внезапно сред нощната тишина се разнесе като гръм неговият страшен „баритус“2, млъкнаха като попарени и, изглежда, разбраха, че е по-добре с такава особа да не се задяват. През останалата част от нощта децата спаха отлично и едва в зори потеглиха по-нататък.
Ала за Стас започваха нови грижи и тревоги. Най-напред той забеляза, че пътуват бавно и че няма да могат да минават повече от десет километра дневно. Придвиждайки се по този начин, те наистина биха могли след месец да стигнат границите на Абисиния, но тъй като Стас беше решил във всяко отношение да следва съветите на Линде, а Линде твърдеше решително, че няма да могат да се промъкнат в Абисиния, оставаше им само пътят към океана. Но според пресмятанията на швейцареца от океана ги деляха повече от хиляда километра, и то по права линия, а тъй като до разположената по на юг Момбаса беше още по-далеч, цялото пътуване щеше да им отнеме над три месеца. Стас си мислеше с тревога, че това са три месеца зной, мъки и опасности,
——
1 В Абисиния и в планината Карамойо те достигат 50 м. височина. — Б. а.
2 Така римляните наричали песента или бойния вик на легионите, както и рева на слоновете. — Б. пр.
от страна на негърските племена, които можеха да срещнат. Още се намираха в пуст край, от който едрата шарка и слуховете за набезите на дервишите бяха прокудили населението, но общо взето, Африка е доста многолюдна и рано или късно щяха да навлязат в местности, населявани от непознати племена и както обикновено, управлявани от диви и жестоки вождове. Не беше лесна работа сред тази гореща обстановка човек да запази свободата и живота си.
Стас разчиташе, че ако попаднат на племето Вахима, ще обучи няколко десетки воини в стрелба, а след това с големи обещания ще ги убеди да го придружават до океана. Но Кали нямаше понятие къде живеят Вахима, а Линде, който беше чувал нещо за тях, също не бе могъл нито да посочи пътя към тях, нито с точност да определи населяваните от тях местности. Линде споменаваше за някакво голямо езеро, за което знаеше само от разкази, а Кали твърдеше със сигурност, че от едната страна на езерото, което наричаше БасаНарок, живеят Вахима, а от другата Самбуру. И Стас се тревожеше поради това, че в географията на Африка, която много подробно беше изучавал в училището в. ПортСаид, нищо не се споменаваше за такова езеро. Ако за него му беше говорил само Кали, щеше да предположи, че това е ВикториЯНианца, но Линде не можеше да греши до такава степен, защото беше тръгнал точно от Виктория на север покрай планината Карамойо и от сведенията, почерпани от жителите на същата планина, беше стигнал до предположението, че тайнственото езеро се намира по-далеч на североизток. Стас не знаеше какво да мисли за всичко това и се страхуваше, че може въобще да не попадне на езерото и на Вахима, страхуваше се също така от дивите племена, от безводната джунгла, от непроходимите гори, от мухата цеце, която убиваше животните, страхуваше се от сънната болест, от треската на Нели, от горещините и безкрайните пространства, които още ги деляха от океана.
Но след напускането на планината „Линде“ не им оставаше нищо друго, освен да вървят напред, все на изток и на изток. Наистина Линде казваше, че това пътуване не е по силите дори на опитен и енергичен пътешественик, но Стас вече беше придобил голям опит, а що се отнася до енергията, понеже всичко правеше заради Нели, реши да изтръгне от себе си толкова умение и старание, колкото ще бъде необходимо. Сега трябваше да се пазят силите на момичето, затова реши да пътуват само от шест часа сутринта до десет преди обед, а втория етап — от три до шест часа вечерта, т. е. до залез слънце — да извършват само тогава, когато около мястото на първото спиране няма вода.