В едно от селата, наброяващо около хиляда души, местният вожд, който едновременно беше и магьосник, и крал, се съгласи да им покаже „великия кумир“, обкръжен с необикновена почит и страх, та хората не смееха да се приближават до абаносовия параклис, покрит с кожа от носорог, и оставяха даренията на петдесетина крачки. Кралят разказваше за този „кумир“, че неотдавна паднал от месечината, че бил бял и имал опашка. Стас заяви, че той го е изпратил по заповед на „добрия Мзиму“ и твърдението му се покриваше с истината, защото се оказа, че „великият кумир“ беше едно от хвърчилата, пуснати от планината „Линде“. Двамата с Нели се зарадваха при мисълта, че при благоприятен вятър някои биха могли да отлетят още по-далече, и решиха да продължат пускането на хвърчила от височините. Стас измайстори и пусна едно още същата вечер, което напълно убеди негрите, че и „добрият Мзиму“, и белият господар също са пристигнали на земята от месечината и че са божества, на които трябва покорно да се служи.
Ала Стас се зарадва повече на вестта, че БасаНарок се намира на десет-петнадесет дни път, отколкото на доказателствата за покорство и почит, и че жителите на селото, в което се бяха спрели сега, понякога получават от онези земи сол срещу вино от палмите дум . Местният крал дори беше слушал за Фумба като за вожд на населението, наричано „До-ко“ — а Кали потвърди, че по-далечните съседи наричат така Вахнма и Самбуру. По-нерадостни бяха новините, че край бреговете на голямата вода бушува война и че до БасаНарок трябва да вървят през диви планини и стръмни пруломи, пълни с хищни животни. Но Стас много-много не се страхуваше вече от хищни зверове, а дори най-дивите планини предпочиташе пред ниските равнини, където тропическата треска дебне пътника.
И така, с хубава надежда те потеглиха по-нататък. След това многочислено село срещнаха само едно селище, много бедно, сякаш запокитено като гнездо в края на пропастта. След това започна хълмиста местност, рядко набраздена от дълбоки процепи. На изток се издигаше мрачната верига на върховете, която отдалеч изглеждаше напълно черна. Страната, към която вървяха, беше непозната и не знаеха какво може да ги срещне там, докато стигнат владенията на Фумба. По скатовете, през които минаваха, не липсваха дървета, но с изключение на самотно стърчащите смоковници и акации, те образуваха отделни гъсти горички. Пътниците се спираха сред горичките, за да се подкрепят и починат, както и заради дебелите сенки.
Дърветата гъмжаха от птици. Различни видове гълъби, големи клюнорожци, които Стас наричаше тукани, синявии,и скорци, гугутки и безброй прекрасни „бенгалис“ се въртяха в листака или прелитаха от една горичка до друга, поотделно и на ята, променяйки цвета си като небесна дъга. Отдалеч някои дървета изглеждаха сякаш покрити с разновидни цветя. Нели особено се възхищаваше от вида на райските мухоловки и черночервените големи птици, които се обаждаха с гласа на същинска овчарска свирка. Чудните пчелояди, розови отгоре, а отдолу ясносини, се виеха в слънчевия блясък, ловейки в полета си пчели и щурци. От върховете на дърветата се разнасяха крясъците на зелени папагали, а понякога се дочуваше глас като звън на сребърни звънчета, с който се поздравяваха помежду си мъничките светлозеленикави птиченца, скрити под листата на адавзонията.
Преди изгрев и след залез слънце прелитаха ята от местни врабци, толкова многобройни, че ако не бяха писъкът и шумът от крилцата им, човек можеше да ги сметне за облаци. Стас предполагаше, че тези пъстроклюновци звънят така през деня, пръснати по горичките.
Но с най-голяма изненада и учудване изпълваха децата други птичета, които прелитаха на малки ята и даваха истински концерти. Всяко ято се състоеше от пет или шест самки и един проблясващ с металическите си пера самец. Те предпочитаха единичните акации и кацаха така, че той заставаше на върха на дървото, а те по-долу и след първите, сякаш за настройване на гърлата тонове, той започваше да пее, а те слушаха мълчаливо. Едва когато свършваше, повтаряха в едногласен хор последния куплет от песента му. След кратка пауза той започваше и свършваше, те отново повтаряха след него, след което цялото ято прелиташе с вълнообразен лек полет до следващата най-близка акация и съставеният от солово и хорово изпълнение концерт зазвучаваше отново в обедната тишина. Децата не можеха да се наслушат. Нели подхвана основната мелодия на концерта и заедно с хора от самки изпя с тънкото си гласче последните тонове, които звучаха като бързо повтарящи се звуци: „тюй, тюй, тюй, тюй, твилингтинг! тинг!“