— Кали ще дойде с нас — повтори тя.
— Или пък няма да дойде. Изведнъж тя тропна с крак:
— Аз искам!
Стас я погледна силно изненадан, без да разбира какво бе станало на винаги доброто и тихо момиче, но като видя, че то беше поставило двете си юмручета на очите и като птиче поемаше въздух, започна да вика бързо-бързо:
— Кали ще дойде с нас! Ще дойде… ще дойде! Защо плачеш? Колко си лоша! Ще дойде! Ех, че ме изнудваш! Ще дойде, чуваш ли?
Така и стана. Стас се срамуваше от слабоста си към „добрия Мзиму“ чак до вечерта, а „добрият Мзиму“, след като постигна своето, беше така тих, добър и послушен, както винаги.
XLIII
Керванът тръгна следващия ден призори. Младият негър беше весел, малката деспотка продължаваше да бъде добра и послушна, а Стас — пълен с енергия и надежда. С него вървяха сто души от племето Самбуру и сто от Вахима — четирийсет от тях въоръжени с карабини ремйнгтон, с които що-годе умееха да стрелят. Белият вожд, който през трите седмици ги обучаваше, си даваше сметка, че в случай на нужда ще вдигнат много повече шум, отколкото ще стрелят точно, но си мислеше, че при срещи с диваците шумът играе не по-малка роля от самите куршуми и беше доволен от своята гвардия. Взеха големи запаси маниока, печени питки от огромните и тлъсти бели мравки, грижливо изсушени и смлени на брашно, и много пушено месо. С кервана тръгнаха петнайсетина жени, които носеха най-различни дребни неща за Нели и мехове от антилопова кожа за вода. От височината на гърба на Кинг Стас контролираше реда, даваше заповеди — може би не толкова, че те бяха необходими, колкото поради това, че го упояваше ролята на вожд — и с гордост поглеждаше своята малка армия.
„Ако пожелая — казваше си той, — бих могъл да стана крал на всички племена Доко — както Беньовска на Мадагаскар!“
И през главата му мина мисълта: не би ли било добре да се върне тук някога, да завладее голяма територия от страната, да цивилизова негрите, да основе в тези страни нова Полша или дори да застане начело на черните обучени отреди и тръгне към старата Полша. Но тъй като чувствуваше, че в тези мисли има нещо смешно и тъй като се съмняваше, че баща му ще му позволи да играе ролята на Александър Македонски в Африка, не довери плановете си на Нели, която беше може би единственият човек в света, готов да ги приеме с възторг.
Освен това преди завладяването на тези местности в Африка трябваше да се измъкнат от тях, затова се зае с по-близките работи. Керванът сепроточи в дълга редица. Седнал върху врата на Кинг; Стас реши да пътува накрая, за да вижда всичко и всички.
Не щеш ли, когато хората минаваха един след друг край него, той забеляза изненадан, — че двамата магьосници М’Куне и М’Пуа, които бяха яли бой от Кали, са в състава на кервана и с вързопи на главите тръгват с другите на път.
Той ги спря и ги попита:
Кой ви е заповядвал да идвате?
— Кралят — отвърнаха двамата и се поклониха покорно. Ала под прикритото покорство очите им светеха диво, а на лицата им се изписваше такава злоба, че в първия миг Стас помисли да ги изпъди, но не направи това, единствено за да не подронва авторитета на Кали. Все пак той го извика веднага.
— Ти ли заповяда на магьосниците да дойдат с нас?
— Кали заповяда, защото Кали умен.
— Питам те още веднъж, защо твоят ум не ти подсказа да ги оставиш у дома?
— Защото ако М’Куне и М’Пуа остане у дома,тогава двама подстрекават — Вахима да убие Кали след завръщане, но ако вървят с нас, Кали гледа и ги пази.
Стас помисли малко и рече:
——
1 Граф Мзурици Август . Беньовски, Поляк по произход, е бил заточеник в Камчатка, откъдето избягва и се озовава на остров Мадагаскар; там туземците го обявяват за свой крал. (в. края на XVIII в.). — Б. пр.
— Може да си прав, но ги наблюдавай зорко денем и нощем, защото не ми харесват.
— Кали има бамбуков прът — отговори младият негър. Керванът тръгна. В последния момент Стас заповяда въоръжената гвардия с карабини ремингтон да се движи в края на шествието, защото тя се състоеше от подбрани от него най-сигурни хора. През време на обучението с оръжие, което продължи доста дълго, те в известен смисъл се привързаха към младия си вожд, а същевременно като приближени към неговата достойна личност, смятаха се за нещо повече от другите. Сега те трябваше да бдят над целия керван и да хващат онези, на които би им хрумнало да бягат. Можеше да се очаква, че когато започнат трудностите и опасностите, няма да липсват и дезертьори.
Първия ден обаче всичко вървеше много добре. Негрите с багажа на главите, всеки въоръжен с копие и няколко по-малки пики, или така наречените „асагаи“, се проточиха в дълга редица през джунглата. Известно време вървяха из равнината по южния бряг на езерото, но тъй като езерото беше заобиколено от всички страни с високи върхове, щом завиха на изток, трябваше да започнат изкачването на планината. Старите самбури, които познаваха тези краища, твърдяха, че керванът трябва да мине през високите проходи между планините, наречени Кулал и Инро, след това да слезе в страната Ебене, разположена на юг от Борани. Стас разбираше, че не може да върви направо на изток, защото помнеше, че Момбаса се намира на няколко градуса отвъд екватора или доста по на юг от неизвестното езеро. Но като имаше няколко компаса, оставени от Линде, той не се страхуваше, че ще обърка правия път.