Като се измъкне с оръжието, ако се скрие сред скалите и не избива хората, а застреля камилите? Жалко за невинните животни — мъчно ще му бъде за тях наистина, но какво да се прави! Та нали хората избиват животните не само за спасяването на човешки живот, но и заради вареното и печеното. И така почти е сигурно, че ако убие четири, а още по-сигурно — пет камили, по-нататъшното пътуване ще стане невъзможно. Никой от кервана не би се осмелил да отиде в крайбрежните села за закупуване на нови камили. А в такъв случай Стас от името на бащите ще обещае на хората, че няма да бъдат наказани, дори ще им обещае и парични награди — и … няма да им остане никакъв друг избор, освен да се върнат.
Така. Ако обаче не му дадат време да извърши тези обещания и го убият в пристъпа на първата си ярост?
Трябва да му дадат време и да го изслушат, защото с пушката в ръце ще може да ги задържи на почетно разстояние, докато всичко им каже. Когато стори това, те ще разберат, че единственото спасение за тях е да се предадат. Тогава ще застане начело на кервана и ще го поведе направо към БахърЮсеф и към Нил. Сега наистина са доста далеч, може би на един или два дни път, защото от предпазливост арабите свиха доста навътре в пустинята. Но това не е пречка, нали ще останат няколко камили, а на една от тях ще пътува Нели. Стас започна внимателно да оглежда арабите. Всички спяха дълбоко, както спят безкрайно изморени хора, но понеже нощта беше към края си, можеха скоро да се събудят. Трябваше веднага да се действува. Не беше трудно да вземе кутията с патроните, защото тя се намираше съвсем близо. По-трудно беше с пушката, която Хамис постави от другата си страна. Стас се надяваше, че ще успее да я открадне, но реши да я извади от калъфа и да сглоби цевите с приклада, едва когато бъде на двайсетина крачки от пещерата, защото се страхуваше щракането на желязото да не събуди спящите.
Настъпи решителният момент. Момчето се изви като дъга над Хамис и хвана калъфа за дръжката, вдигна го и започна да го премества към себе си. Сърцето му биеше силно, притъмняваше му пред очите, дишането му се ускори, но той, стиснал зъби, се опитваше да овладее вълнението си. Когато обаче ремъците, опасващи кутията, изскърцаха леко, капки студена пот избиха по челото му. Тази секунда му се стори цял век. Но Хамис не трепна. Калъфът описа над него дъга и бе поставен тихо до кутията с патроните.
Стас си отдъхна. Половината работа беше свършена. Сега трябваше да се измъкне безшумно от пещерата, да пробяга двайсет-трийсет крачки, след това да се скрие между скалите, да извади калъфа, да сглоби пушката, да я напълни и пусне в джобовете си петнайсетина патрона. Тогава керванът наистина ще бъде на негово разположение.
Черният силует на Стас се очерта върху фона на по-светлия вход на пещерата. Още секунда и вече ще бъде навън. Още минута и ще се скрие зад чупките на скалите. А тогава дори някой от разбойниците да се събуди, докато разбере какво е станало, докато събуди другите — ще бъде късно. От страх да не търкулне някой камък, каквито имаше много на прага на пещерата, момчето измъкна единия си крак и започна да опипва с него твърда почва.
И вече подаваше главата си от отвора, вече щеше да се покаже целият, когато изведнъж се случи нещо, от което се смръзна кръвта в жилите му.
Ето че сред дълбоката тишина проеча като гръм радостният лай на Саба, изпълни целия прулом и събуди заспалото в него ехо. Арабите скочиха от сън като един човек и първото нещо, което им се хвърли в очи, беше Стас, с калъфа в една ръка и с кутията в друга…
Ех, Саба, какво направи ти! —
уХ, .
В един миг всички се хвърлиха с ужасен вик върху Стас, светкавично изтръгнаха от ръцете му пушката, патроните, събориха го на земята, вързаха ръцете и краката му с върви, биеха го и го ритаха, докато най-после ги отпъди Идрис, страхувайки се за живота на момчето. След това започнаха да разговарят помежду си с откъслечни думи, като хора, над които е била надвиснала страшна опасност и ги е спасила случайността.
— Дяволът се е вселил в него! — извика с бледо от страх и вълнение лице Идрис.
— Щеше да ни изпозастреля като диви гъски.1 — добави Гебхър.
— Ах, ако не беше кучето… — Бог го е изпратил.
— А искахте да го убиете! — каза Хамис.
— Отсега нататък никой няма да го докосне. .
— Винаги ще му даваме кокали и вода.
— Аллах, аллах! — повтаряше Идрис, който още не можеше да се успокои. — Смъртта висеше над нас. Уф!
И започнаха да поглеждат лежащия Стас с ненавист, но и с известно учудване, че едно малко момче можеше да им донесе поражение и смърт.