Гърбиците на камилите бяха станали вече по-малки, но добре хранените животни, според арабското определение, все още бяха „сербез“, т. е. не губеха сили и бягаха с желание, та керванът се придвижваше напред незначително по-бавно от първия ден след тръгването от ГаракелСултани. Стас забеляза изненадан, че в някои кхори в защитените от дъжда скални процепи бедуините намират запаси от дура и фурми. Така той се досети, че преди да ги отвлекат, са били направени известни приготовления и че всичко предварително е било уточнено между Фатма, Идрис и Гебхър, от една страна, и бедуините, от друга. Лесно беше също да се отгатне, че последните двама са привърженици на Махди и вярващи в пророка, които искат да се промъкнат при него, затова лесно са били въвлечени в заговора на суданците. В околностите на Фаюм и около ГаракелСултани имаше много бедуини, които чергаруваха в пустинята заедно с децата и камилите и идваха в Мединет или по гарите да търсят работа. Стас обаче никога по-рано не беше виждал двамата, а и те сигурно не бяха идвали в Мединет, след като, както се оказа, не познаваха Саба.
На момчето му идваше на ум да опита да ги подкупи, но като си спомни горещите им възгласи, колкото пъти се споменеше в тяхно присъствие името на Махди, сметна това за невъзможно. И все пак той не остана пасивен към събитията, защото в неговата юношеска душа се криеше наистина учудваща енергия, която досегашните му неуспехи още повече подклаждаха. „Всичко, което предприех — казваше си той, — завършваше така, че ме биеха. Но дори всеки ден да ме налагат с бича, па дори и да ме убият, няма да престана да мисля за изтръгването на Нели и себе си от ръцете на тези бандити. Ако потерята ги хване, още по-добре, но аз ще се държа така, сякаш въобще не я очаквам.“ И при мисълта за това, което му се случи, при мисълта за тези изменчиви и жестоки хора, които след изтръгването на пушката го налагаха с юмруци и го ритаха, сърцето му продължаваше да тупти живо, упоритостта му растеше. Той се чувствуваше не само победен, но и унижен. Ала преди всичко чувствуваше страданията на Нели — и това усещане, заедно с горчивината, която се насъбра у него след последния неуспех, се превърнаха в неумолима ненавист към двамата суданци. Наистина той бе чувал неведнъж от баща си, че ненавистта заслепява и че на нея се поддават само онези души, които не умеят да се извисят към нещо по-хубаво; засега обаче той не можеше нито да я превъзмогне, нито да я прикрие в себе си. До такава степен не можеше да я прикрие, че Идрис забеляза това и започна да се безпокои, защото разбра, че ако потерята ги хване, той не може да разчита на застъпничеството на момчето. Идрис винаги беше готов на най-дръзки постъпки, но като човек, който не е лишен от разум, смяташе, че трябва всичко да се предвиди и в случай на нещастие да остави за себе си една отворена вратичка за спасение. Поради тези причини той искаше да се сдобри някак си със Стас след последната случка, затова при първото спиране започна с него следния разговор:
— След това, което искаше да направиш — каза той, — трябваше да те накажа, защото в противен случай онези щяха да те убият, но аз забраних на бедуините да те бият силно.
Като не получи никакъв отговор, след малко той продължи:
— Слушай, ти сам каза, че европейците винаги устояват на обещанията си, та ако ми обещаеш в името на своя бог и срещу главата на малката бинт, че няма нищо да правиш против нас, ще наредя да не те връзват през нощта.
И сега Стас не отвърна нито дума и само по блясъка на очите му Идрис разбра, че напразно му говори.
Но въпреки увещанията на Гебхър и бедуините, той не заповяда да го връзват през нощта, а тъй като Гебхър не преставаше да упорствува, отвърна му ядосано:
— Вместо да спиш, тази нощ ще стоиш на стража. Решавам също така отсега нататък един от нас винаги да бди, докато другите спят.
И наистина от този ден смените на стражата бяха въведени за постоянно. Това затрудняваше и объркваше много намеренията на Стас, пазен зорко от всеки един от стражата.
Но затова пък децата имаха по-голяма свобода, та можеха да се приближават един до друг и да разговарят безпрепятствено. И още при първото спиране Стас седна близо до Нели, защото бързаше да й благодари за помощта.
Но въпреки че чувствуваше към Нели голяма благодарност, той не умееше да се изрази възвишено, нито нежно, а само започна да разтърсва двете й ръчички.
— Нели! — каза той. — Ти си много добра, благодаря ти, а освен това открито ти заявявам, че постъпи като човек поне тринайсетгодишен.
Такива думи от устата на Стас представляваха най-висока похвала, затова сърцето на малкото момиче затуптя от радост и гордост. В този момент й се стори, че за нея няма нищо невъзможно.