За щастие, те можеха да гонят камилите и да препускат с най-голяма скорост, тъй като горещините не изчерпваха силите им. Наистина денем, в обедните часове, слънцето припичаше силно, но въздухът все още беше чист, а нощите толкова хладни, че Стас, със съгласието на Идрис, се прекачваше на камилата на Нели, за да се грижи за здравето й и да я пази от простуда.
Но неговото безпокойство беше излишно, защото състоянието на очите, и по-точно на едното око на Динах чувствително се подобри и тя с големи грижи пазеше своето момиче. Стас дори се изненада, че досега здравето на малката не беше се влошило и че тази част от пътя, изминавана с все по-краткотрайни почивки, тя понасяше също така добре, както и той. Изглежда, тревогите, уплахата и сълзите, които проливаше от мъка по баща си, не бяха й повлияли много. Може би беше малко поотслабнала и светлото й личице — почерняло от вятъра, но през следващите дни на пътуването тя беше значително по-малко уморена, отколкото в началото. Вярно, че Идрис й беше дал най-раванлията камила и беше направил великолепно седло, за да може да спи на него лежешком, но преди всичко чистият въздух на пустинята, който дишаше денем и нощем, й придаваше сили, за да понася трудностите и неудобствата.
Стас не само се грижеше за нея, но нарочно я обкръжаваше с особена почит, която всъщност не изпитваше, въпреки огромната си привързаност към малката си сестричка. Той обаче забеляза, че това влияе и върху арабите и те неусетно започнаха да се убеждават, че карат някаква невиждана ценност, изключително важна пленница, с която трябва да се отнасят най-внимателно. Идрис беше свикнал с това още в Мединет, а и всички останали се отнасяха добре с нея. Не я лишаваха нито от вода, нито от фурми. Жестокият Гебхър вече не смееше да вдигне ръка срещу нея. Може би им въздействуваше необикновената красота на момичето и това, че у него сякаш имаше нещо от цвете, нещо от птиче, а срещу този чар не можеха да устоят дори техните диви и недоразвити души. Неведнъж през време на почивките, когато, тя сядаше край огъня, разпален от ерихонска роза или тръни, румена от пламъците и сребриста от лунната светлина, както суданците, така и арабите не можеха да откъснат очи от нея, цъкаха с език от възхищение, според своя обичай, и си мърмореха: „Аллах, машалла“ или „Бисмиллах“.
На втория ден по пладне, след дългия преход, Стас и Нели, които сега пътуваха заедно на една камила, преживяваха мигове на радостно вълнение. Малко след изгрев слънце над пустинята се издигна ясна, прозрачна мъгла, която бързо изчезна. По-късно, когато слънцето се вдигна високо, горещината стана по-силна от предишните дни. Спираха ли се камилите, не се усещаше ни най-малък полъх на вятъра и както въздухът, така и пясъкът сякаш бяха заспали в горещината, светлината и тишината. Керванът тъкмо беше навлязъл в обширна еднообразна равнина, непресичана никъде от кхори, когато пред очите на децата се откри чудна гледка. Горички от стройни палми и храсти черен пипер, плантации от мандарини, бели къщи, малка джамия с извисено минаре, а по-ниско — зидове ограждаха градините. Всичко това се появи толкова ясно и на малко разстояние, че можеше да се очаква керванът да се намери след половин час между дърветата на оазиса.
— Какво е това? — извика Стас. — Нели! Нели! Виж! Нели се изправи и за момент млъкна изумена, но след малко започна да вика от радост:
— Мединет! При татко, при татко! И Стас чак пребледня от вълнение.
— Наистина… може. би това е Кхарге … Но не! Сигурно е Мединет … Познавам минарето, дори виждам вятърните перки на кладенците.
И наистина в далечината блестяха издигнати високо вятърни кладенци, които приличаха на огромни бели звезди. Върху зеления фон на дърветата те се виждаха толкова ясно, че бистрият взор на Стас можеше да различи червено боядисаните ръбове на перките. Това е Мединет! …
Стас знаеше от книгите и от разказите, че в пустинята се срещат миражи, наречени фата моргана, и че неведнъж на пътниците се е случвало да виждат, оазиси, градове, горички с дървета и езера, които не са нищо друго, освен илюзия, игра на светлината и отражение на реалните далечни предмети. Но този път явлението беше толкова ясно, почти досегаемо, та той не можеше да се съмнява, че вижда истинския Мединет. Ето куличката над дома на мюдюра, ето и кръглото балконче под самия връх на минарето, от което муезинът вика за молитва, ето и познатите китки от дървета, и особено тези вятърни перки! Не, това трябва да е действителност. На момчето му мина през ума мисълта, че може би след като суданците са обмислили положението, стигнали са до убеждението, че няма да избягат, и без да им кажат, са обърнали за Фаюм. Тяхното спокойствие го наведе на първите съмнения. Ако наистина беше Фаюм, така безразлично ли щяха да го гледат? Те също забелязаха видението и си го показаха с пръсти, но по техните лица не личеше никаква несигурност или вълнение. Стас погледна още веднъж и може би безразличието на арабите стана причина картината да му се стори по-бледа. Помисли си още, че ако наистина се връщаха, керванът щеше да се събере гкупом, хората — също, та макар и от страх щяха да пътуват заедно. Сега бедуините, които по заповед на Идрис от няколко дни се впускаха значително напред, въобще не се виждаха, а яздещият отзад Хамис се виждаше в далечината не по-голям от лешояд, легнал ниско над земята.