„Фата моргана!“ — каза си Стас.
В това време Идрис се приближи към него и извика: — Хей! Пришпорвай камилата! Виждаш ли Мединет?
Той говореше явно шеговито и в гласа му имаше такова упорство, че в душата на момчето изчезна и последният лъч на надеждата, че вижда пред себе си истинския Мединет.
С болка в сърцето то се обърна към Нели, за да разсее и нейната илюзия, когато неочаквано се случи нещо, което привлече вниманието на всички в друга посока.
Най-напред се появи единият бедуин, който препускаше с всички сили към тях и размахваше отдалече дълга арабска пушка, каквато преди това никой в кервана нямаше. Като стигна до Идрис, той размени с него няколко бързи думи, след което керванът зави живо навътре в пустинята. Но след известно време се появи и вторият бедуин, който водеше след себе си привързана с въже дебела камила със седло на гърбицата и кожени мехове, окачени от двете й страни. Отново започна кратък разговор, от който Стас нищо не можа да долови. Керванът се носеше с всички сили все на запад и се спря едва когато попадна на тесен кхор, пълен с разхвърляни в див безпорядък скали, процепи и пещери.
Една от тях беше толкова обширна, че суданците укриха в нея и хората, и животните. Макар да се досещаше горе-долу какво се бе случило, Стас легна близо до Идрис и се престори на заспал с надеждата, че арабите, които досега бяха разменили само няколко думи за събитието, ще започнат да разговарят за него. И надеждата не го излъга веднага след като сипаха зоб на камилите, бедуините и суданците заедно с Хамис седнаха да се съвещават.
— Отсега нататък можем да пътуваме само нощем, а денем трябва да се спотайваме — обади се едноокият бедуин. — Сега ще срещаме много кхори и във всеки от тях ще се намери безопасно скривалище.
— Сигурни ли сте, че той е бил часовой? — попита Идрис.
— Аллах! Разговаряхме с него. За късмет беше само един. Стоеше скрит зад скалата, та не можахме да го видим, но отдалече чухме гласа на камилата. Тогава забавихме ездата и се приближихме тихо, та ни видя едва когато бяхме на няколко крачки. Изплаши се много и искаше да се премери в нас с пушката. Ако беше гръмнал, дори и да не убиеше никого от нас, гърмежа можеха да чуят други стражи, затова извиках с все сила: „Стой! Преследваме хора, които са отвлекли две бели деца и скоро тук ще пристигне цяла потеря“. Момчето беше младо и глупаво, та повярва, само ни каза да се закълнем в корана, че е истина. Слязохме от камилите и се заклехме … Махди ще ни опрости …
— И благослови — каза Идрис. — Говори какво направихте след това.
— И така — продължи бедуинът, — когато се заклехме, казах на момчето: „Ала кой ще ни гарантира, че ти сам не си от разбойниците, които бягат с белите деца и дали те не са те оставили тук, за да спреш потерята.“ И му казах също да се закълне, той се съгласи и още повече ни повярва. Започнахме да го разпитваме получени ли са някакви нареждания от шейховете по медната жица и има ли потеря в пустинята. Отговори утвърдително и каза, че им е обещана голяма награда, че всички кхори на два дни път от реката се пазят, а по реката постоянно плават големи „бабури“ (параходи) с англичани, с войска…
— Няма да помогнат нито бабурите, нито войската срещу силата на аллаха и пророка …
— Да бъде така, както казваш!
— А ти кажи как свършихте с момчето? Едноокият бедуин посочи своя другар.
— Абу-Анга — каза той — го попита още няма ли наблизо друга стража, а когато отговори, че няма, той го мушна така неочаквано с ножа в шията, че онзи не издаде нито звук. Хвърлихме го в дълбок процеп и го затрупахме с камъни и тръни. В селото ще мислят, че е избягал при Махди, защото ни каза, че има такива случаи.