И нищо повече не можеше да се научи от него. Стас и Нели дълго се вслушваха в странните звуци, които продължиха дотогава, докато слънцето се сниши на запад. След това падна нощта и керванът продължи пътя си.
XIII
Денем те се приютяваха в скрити и трудно достъпни места между скалите и доловете, а нощем препускаха без отдих, докато минаха първия катаракт. Чак накрая, когато по положението и вида на кхорите бедуините познаха, че Асуан е останал вече зад тях, голямата тежест падна от гърдите на Идрис. Тъй като се измъчваха поради липсата на вода, приближиха се на половин ден път до реката. Там следващата нощ, след като укри кервана, Идрис изпрати всички камили на Нил, за да се напият добре и за по-дълго време. Плодородният пояс край Нил оттатък Асуан вече беше по-тесен. На някои места пустинята стигаше до реката. Селата бяха разположени на по-големи разстояния едно от друго. Затова бедуините се върнаха доволни, незабелязани от никого, с големи запаси от вода. Трябваше да се мисли единствено за храната, защото оскъдно хранените от една седмица животни измършавяваха много. Шиите им се удължиха, гърбиците им се смалиха, а краката им отслабнаха … Зобта, а и запасите за хората щяха да стигнат още за два дни, и то с голям зор. Идрис мислеше обаче, че след два дни ще могат, ако не денем, то нощем, да се приближат до някое крайбрежно пасбище, а може би ще успеят да купят сухари и фурми в някое село.
На Саба вече не даваха нито да яде, нито да пие и само децата криеха за него остатъци от храната, но той някак си се справяше с положението и често пъти на почивките идваше с окървавена муцуна и със следи от ухапвания по шията и гърдите. Дали жертва в тези борби ставаха чакали и хиени, или пък пустинни лисици и газели, никой не знаеше, но беше достатъчно, че по него не личеше много да гладува. А понякога черните му бърни биваха влажни, сякаш бе пил нещо. Бедуините се досещаха, че сигурно е изравял дълбоки дупки на дъното на доловете и така е стигал до водата, която е подушвал под земята. По този начин нерядко заблудени пътешественици разравят дъната на доловете и ако често пъти не намират вода, поне стигат до влажен пясък, който смучат, за да залъжат мъчителната жажда.
Но и Саба чувствително се промени. Гърдите и гърбът му бяха все така здрави, ала слабините му хлътнаха навътре и той изглеждаше още по-висок. В зачервените му очи сега имаше нещо диво и страшно. Към Нели и Стас беше привързан както и преди и позволяваше да правят с него каквото си искат. Понякога все още мърдаше с опашка на Хамис, но срещу бедуините и суданците ръмжеше или тракаше със страшните си зъби, които се удряха едни о други като стоманени клещи.
Идрис и Гебхър направо започнаха да се боят от него и въпреки услугата, която им беше направил, те го намразиха до такава степен, че сигурно биха го убили с трофейната пушка, ако не беше желанието им да заведат на Смаин рядкото животно и ако не бяха минали вече Асуан.
Бяха минали Асуан! Стас непрекъснато мислеше за това и полека в душата му започна да се прокрадва съмнение, че потерята ще ги догони. Знаеше наистина, че не само същински Египет, който свършва отвъд ВадиХалфа, т. е. зад втория катаракт, но и цяла Нубия е още в ръцете на египетското правителство, но разбираше, че отвъд Асуан и особено отвъд ВадиХалфа преследването ще бъде по-трудно, а заповедите на правителството — по-небрежно изпълнявани. Оставаше му само надеждата, че баща му и господин Раулисън, след като са организирали потерята от Фаюм, сами са заминали с параход за ВадиХалфа и там, получили от правителството войници с камили, ще се опитат да отрежат пътя на кервана на юг. Момчето си мислеше, че на тяхно място би постъпило именно така, и затова смяташе своето предположение за много вероятно.
То обаче не изоставяше мисълта за освобождаване със собствени сили. Суданците искаха да имат барут за трофейната пушка и затова решиха да разглобят петнайсетина патрона от щуцера, но той им каза, че друг освен него не може да свърши това и ако някой от тях се захване неумело за тази работа, патронът ще избухне между пръстите му и ще му откъсне ръцете. Идрис се страхуваше въобще от непознатите неща и от английските изобретения, затова най-сетне реши да повери тази работа на момчето. Стас охотно се зае с нея, защото се надяваше, първо, че силният английски барут ще пръсне старата арабска пушка при първия изстрел и, второ, че ще може да скрие малко патрони. Всичко мина някак си по-лесно, отколкото очакваше. Уж го пазеха през време на работата, но арабите веднага започнаха да си бъбрят и скоро бяха погълнати повече от приказките си, отколкото от надзора. В края на краищата тяхната бъбривост и вродена небрежност дадоха възможност на Стас да скрие в пазвата си седем патрона. Сега трябваше само да се добере до пушката.