— Да — каза Стас, — вече можеш да сглобяваш пушката, да я отваряш и затваряш близо до лицето си и да дърпаш спусъка. Но трябва да се научиш още и да се примерваш. Това е най-трудно. Вземи празния мях за вода и го постави на сто крачки … ей там, на онези камъни, след това се върни при мен, за да ти покажа как се примерва.
Идрис взе мяха и без всякакво колебание отиде да го постави на посочените камъни. Но преди да направи първите сто крачки, Стас извади празните гилзи, а на тяхното място постави пълни патрони. Не само сърцето, но и жилите на слепоочията му започнаха да бият с такава сила, та си помисли, че ще му пръснат главата. Настъпи решителният момент — моментът на свободата за Нели и за него. моментът на победата — страшен и желан едновременно!
Ето че животът на Идрис е в неговите ръце. Едно дръпване на спусъка — и изменникът, който отвлече Нели, ще падне мъртъв. Но Стас, в чиито жили течеше полска и френска кръв, изведнъж разбра, че за нищо на света няма да може да стреля в гърба на човек. Нека поне да се обърне и да погледне смъртта в очите. А след това? След това ще притича Гебхър и преди да е изминал десет крачки, също ще зарови зъби в пепелта. Ще остане Хамис. Но Хамис ще си глътне езика, па дори и да не го глътне;, ще има време да постави нови патрони в цевите. Когато бедуините пристигнат ще намерят три трупа и сами ще си получат заслуженото. След това остава само да насочи камилите към реката.
Всички тези мисли и картини прелитаха като вихри през главата на Стас. Чувствуваше, че това, което щеше да се случи след малко, същевременно е страшно и необходимо. В гърдите му се кълбеше гордостта на победител, смесена с чувството за страшна ненавист към победата. Имаше момент на колебание, но той се сети за мъките, които понасяха белите пленници, баща му, господин Раулисън, Нели. Сети се за Гебхър, който бе ударил момичето с бича, и ненавистта пламна у него с нова сила.
„Трябва! Трябва!“ — казваше си той със стиснати зъби и непоколебимото решение се изписа на лицето му, което стана сякаш издялано от камък.
През това време Идрис постави кожения мях на намиращия се на около сто крачки камък и се обърна. Стас виждаше усмихнатото му лице и цялата му висока фигура върху равната пясъчна плоскост. За последен път си помисли, че този жив човек ще падне след миг на земята и с пръсти ще рови пясъка в последните конвулсии на агонията. Ала колебанията на момчето свършиха и когато Идрис извърви петдесет крачки, Стас започна бавно да вдига оръжието към окото си.
Но преди да докосне с пръст спусъка, зад дюните, които се намираха на няколкостотин крачки, се разнесе силен вик и в същата минута около двайсет ездачи на коне и камили плъзнаха в равнината. Като ги видя, Идрис се вкамени. Стас беше не по-малко изумен, но изненадата му веднага отстъпи пред безумната радост. Ето я най-сетне очакваната потеря! Да, това не може да бъде нищо друго. Сигурно са хванали в селото бедуините и те са казали къде се укрива останалата част от кервана. По същия начин разбра положението и Идрис, който, след като се посъвзе, притича с бледо от ужас лице до Стас, коленичи в краката му и започна да повтаря със задъхан глас:
— Господарю, аз бях добър към вас! Бях добър към малката бинт, не забравяй това!…
Стас извади машинално патроните от цевите и продължи да гледа. Ездачите препускаха с всички сили, крещяха от радост, хвърляха нагоре дългите арабски пушки и ги хващаха с изключителна ловкост. Те се виждаха отлично в ясния, прозрачен въздух. Начело препускаха двамата бедуини, размахвайки като побъркани ръце и пики.
След няколко минути цялата банда стигна кервана. Едни от ездачите скачаха от конете и камилите, други останаха на седлата и продължаваха да крещят до небесата. Сред крясъците можеха да се различат две думи:
Хартум! Гордон! Гордон! Хартум!…
Най-сетне единият от бедуините, назован от другаря му Абу-Анга, стигна до свилия се в краката на Стас Идрис и се развика:
— Хартум е превзет! Гордон е убит. Махди е победител! Идрис се изправи, но още не вярваше на ушите си.
— А тези хора? — попита с разтреперани бърни.
Тези хора е трябвало да ни заловят, а сега тръгват заедно с нас при пророка!
На Стас му притъмня пред очите …
XIV
И наистина, последната надежда за бягство по време на пътуването угасна. Сега Стас вече знаеше, че нито неговите замисли можеха да помогнат, нито потерята можеше да ги настигне и ако издържат трудностите при пътуването, ще стигнат при Махди и ще бъдат предадени в ръцете на Смаин. Сега го крепеше единствено мисълта, че са отвлечени, за да ги размени Смаин срещу своите деца. Но кога ще стане това и какво може да им се случи по-рано? Каква страшна участ ги очакваше сред пияните от кръв диви орди? Ще издържи ли Нели трудностите и неудобствата — никой не можеше да отговори. Затова пък се знаеше, че Махди и неговите дервиши ненавиждат християните и въобще европейците. Ето защо в душата на момчето се породи опасение — ще бъде ли достатъчно влиянието на Смаин, за да защити двамата от обидите, от оскърбленията, жестокостта и яростта на привържениците на Махди, които избиваха дори и верните на правителството мохамедани? За първи път след отвличането Стас беше обхванат от дълбоко отчаяние, а заедно с това и от някакво суеверно предположение, че ги преследва зла участ. Та нали самият замисъл за отвличането им от Фаюм и отвеждането им в Хартум представляваше истинска лудост, която можеха да извършат само такива диви и глупави хора като Идрис и Гебхър, които не разбираха, че трябва да изминат хиляди километри през зависимата от египетското правителство, а всъщност от англичаните, страна. Реално погледнато, трябваше да ги заловят още на следващия ден, но всичко се развиваше така, че ето — вече се намират недалеч от втория катаракт, а не ги достигнаха досегашните потери, последната пък, която можеше да ги залови, се присъедини към тях и отсега нататък ще бъде в помощ на бандитите. Към отчаянието на Стас, към неговия страх за съдбата на малката Нели се прибавяше унижението, че не може да направи нищо повече — че нищо вече не може да измисли, защото сега дори и да му върнеха пушката и патроните, нямаше да може да задържи всички араби от кервана.