Идрис се засегна от небрежния тон, с който той говореше за „този Смаин“, затова му отвърна с нотка на раздразнение:
— Смаин е женен за племенницата на Махди и затова децата на Смаин са роднини на пророка.
НурелТадхил сви рамене.
— Махди има много роднини и не може да помни всички. Известно време яздеха мълчаливо, след това Идрис попита отново:
— Бързо ли ще стигнем в Хартум?
— Преди полунощ — отговори Тадхил, поглеждайки звездите, които вече се показваха на източната част на небето.
— По това късно време ще мога ли да получа храна и зоб? От последната почивка следобед не сме яли нищо…
— Днес ще ви нахраня и ще нощувате у дома, но утре в Омдурман сам трябва да се погрижиш за храна — и аз те предупреждавам, че никак няма да ти бъде лесно!
— Защо?
— Защото е война. От няколко години хората не сееха нивите си и се хранеха само с месо, а накрая, като изчезна и добитъкът, настъпи глад. Глад има в цял Судан и днес чувал дура струва повече от един роб.
— Аллах акбар! — учудено извика Идрис. — Та аз видях в степите стада от камили и добитък.
— Те са на пророка, на благородниците и на халифите… Да … Дангалите, от които е произлязъл Махди, и багирите, чийто вожд е главният халиф Абдулахи, имат още многобройни стада, но за другите родове е все по-трудно да живеят на този свят.
Тук НурелТадхил се потупа по корема и рече:
— На служба при пророка имам по-висок чин, повече пари и по-важна длъжност, но коремът ми беше, по-голям по време на службата при хедифа …
Ала като се усети, че може би е казал повече, отколкото трябва, след малко добави:
— Но всичко ще мине, когато победи истинската вяра. Идрис слушаше тези думи и неволно си помисли, че във Фаюм, на служба при англичаните, все пак не бе гладувал, и за работа беше лесно — затова стана мрачен. След малко продължи да разпитва:
— Утре ли ще ни заведеш в Омдурман?
— Да. По заповед на пророка Хартум трябва да бъде опразнен и вече малко хора живеят там. Сега събарят по-големите къщи и откарват тухлите, заедно с другата плячка за Омдурман. Пророкът не иска да живее в опетнения от неверниците град.
— Утре ще падна в краката му и той ще заповяда да ме запасят с храна и зоб.
— Хм! Ако наистина си от рода Дангали, може би ще те допуснат при негова светлост. Но знай, че денем и нощем сто души с тояги в ръце пазят дома му и не прощават на онези, които биха искали да влязат без разрешение при Махди. В противен случай тълпите няма дапозволят на светия мъж нито за миг да си отдъхне … Аллах! Виждал съм дори дангали с кървави белези по плещите.
С всяка измината минута все по-голямо разочарование обхващаше Идрис.
Та верните не виждат ли пророка? — попита той.
— Верните го виждат всеки ден на мегдана за молитва, когато, клекнал върху овча кожа, вдига ръце към бога или пък когато поучава тълпата и укрепва в нея истинската вяра. Но да стигне човек до него и да разговаря с него е трудно — и всички завиждат на онзи, който постигне това щастие, защото върху него се излива божията милост и заличава всичките му предишни грехове.
Дълбока нощ се спусна, а заедно с нея дойде и остър студ. Из редиците се разнесе пръхтенето на конете, а разликата между дневните горещини и студа беше толкова силна, че от конете започна да се вдига пара и групата пътуваше сякаш през мъгла.
Стас се наведе зад Идрис към Нели и попита:
— Студено ли ти е?
— Не — отговори момичето, — но… нас вече никой няма да ни защити …
И сълзите задавиха следващите й думи.
Този път Стас не намери за нея никаква утеха, защото сам беше убеден, че за тях няма спасение. Ето че навлязоха в страната на мизерията, глада, животинските жестокости и кърви. Те бяха като две безсилни листенца, откъснати от бурята, която носеше смърт и унищожение не само за отделния човек, но и за цели градове и цели племена. Каква ръка би могла да изтръгне от нея и да спаси двете малки, беззащитни деца?
Месецът изплува високо в небето и сякаш превърна в сребърни пера клоните на мимозата и акацията. В гъстите джунгли се обаждаше тук и там стряскащият и същевременно като че ли радостен смях на хиените, които намираха в тази кървава страна прекалено много човешки трупове. От време на време частта, която водеше кервана, се срещаше с други патрули и разменяше с тях установената парола. Най-после стигнаха крайбрежните възвишения и по дълга клисура стигнаха до Нил. Хората, конете и камилите се качиха на широките и плоски „дахабии“1 и скоро тежките весла започнаха с отмерени движения да разбиват и пречупват гладката повърхност на реката, осеяна с звездни диаманти.