Стас водеше Нели по такъв начин, че да й спести ужасната гледка, и я накара да извърне, очи на другата страна, към града. Ала и откъм града се виждаха такива неща, които изпълваха очите и душата на момичето с ужас. Видът на взетите в плен „английски“ деца и на Саба, воден на ремък от Хамис, привличаше цели тълпи, които се увеличаваха постепенно с приближаването към борда. След известно време сборището стана толкова голямо, че бяха принудени да спрат. От всички страни се разнесоха заплашителни викове. Страшните татуирани лица се навеждаха над Стас и Нели. Едни от диваците избухваха в смях и радостно се удряха с длани по бедрата, други ги ругаеха, някои ревяха като диви животни, показвайки белите си зъби, и пулеха очи, а накрая започнаха да се заканват и посягат към тях с ножове. Полужива от страх, Нели се притискаше към Стас, а той я закриваше, доколкото можеше, убеден, че и за двамата настъпва последният час. Но, за щастие, напорът на побеснялата тълпа омръзна накрая и на Тадхил. По негова заповед петнайсетина войници обкръжиха децата, а останалите започнаха безмилостно да налагат с тояги виещото множество. Сбирщината се пръсна напред, но тълпите започнаха да се събират след военната част и ги изпратиха с диви крясъци чак до лодката.
Децата си отдъхнаха през време на пътуването. Стас успокояваше Нели, че когато дервишите свикнат с техния вид, ще престанат да ги заплашват и я уверяваше, че Смаин ще пази и защищава и двамата и особено нея, защото ако нещо се случеше с тях, нямаше да има кого да размени срещу своето семейство. Това беше истина, но момичето така се бе изплашило от предишните закани, че хвана ръката на Стас и нито за миг не искаше да я пусне, повтаряйки сякаш в треска: „Страх ме е! Страх ме е!“ Той всъщност желаеше с цялата си душа колкото може по-бързо да попаднат в ръцете на Смаин, който ги познаваше отдавна и им беше голям приятел в Порт Саид или поне се преструваше на такъв. Все пак той не беше див човек като другите суданцидангали к робството в неговия дом можеше да бъде по-поносимо…
Сега работата се състоеше в това, дали го познават в Омдурман. Идрис разговаря за същото нещо с ’НурелТадхил, защото той най-после си припомни, че преди една година по заповед на халиф Абдулахи пребивавал далеко от Хартум, в Кордофан, и бил слушал за някакъв Смаин, който учел дервишите да стрелят с оръдия, взети от египтяните, а след това станал голям ловец на роби. Той препоръчваше на Идрис следния начин за намирането му:
— Когато чуеш следобед гласа на умбая1, иди заедно с децата на мегдана за молитва, където пророкът идва всеки
——
’ Умбая — голяма тръба от слонски бивен зъб. — Б. а.
ден, за да утвърждава у верните набожността чрез примера си и да укрепва вярата им. Там освен светия мъж Махди ще видиш всички благородници, както и тримата халифи, пашите и емирите, а сред емирите ще намериш Смаин.
— А какво да правя и къде да отида, докато стане време за обедната молитва?
— Ще останеш с моите войници.
— Ти ще ни напуснеш ли, НурелТадхил?
— Аз ще отида да получа заповеди от халиф Абдулахи.
— Той ли е най-голям измежду халифите? Пристигам отдалече и макар да са стигнали до ушите ми имената на вождовете, едва ти можеш по-подробно да ми разкажеш за тях.
— Абдулахи е мой вожд, той е мечът на Махди.
— Нека аллах го направи син на победата.
Известно време лодките плаваха сред тишината. Чуваше се само скърцането на веслата, които се триеха о ръбовете на лодките, а понякога и плясъкът на ударената от опашка на крокодил вода. Много от тези страшни влечуги бяха доплували от юг чак до Хартум, където намираха обилна храна, защото реката гъмжеше от труповете не само на избитите хора, но и на измрелите от болести, които бушуваха сред махдистите и особено сред техните роби. Наистина заповедите на халифите забраняваха „да се разваля водата“, но никой не обръщаше внимание на това и телата, които крокодилите не успяваха да изядат, плаваха с обърнати надолу лица до шестия катаракт и дори по-нататък, чак до Бербер. Ала сега Идрис мислеше за нещо друго и след малко отново каза:
— Тази сутрин не получихме нищо за ядене. Дали ще издържим гладни до часа на молитвата и кой ще ни нахрани след това?
— Ти не си роб — отговори му Тадхил — и можеш да отидеш на пазара, където търговците излагат своята стока. Там се намира сушено месо, а понякога и .дохну (просо), но за луди пари, защото, както ти казах, в Омдурман върлува глад.