— Ето дома на Махди — каза гъркът. — Той предпочита да живее в тези дървени колиби в Омдурман вместо в Хартум, макар че там би могъл да заеме двореца на Гордон. Хайде, смело! Не губи кураж! На въпросите отговаряй уверено. Те ценят смелостта. И не мисли, че Махди веднага ще изреве като лъв срещу тебе. Не! Той винаги се усмихва, дори когато замисля нещо лошо.
И като каза това, той започна да вика към струпалите се пред къщата да сторят път за „гостите“ на пророка.
XVIII
Когато влязоха в стаята, Махди лежеше на меко канапе, заобиколен от жени, две от които му вееха с огромни щраусови пера, други две го чешеха внимателно по стъпалата. Освен жените тук бяха само халифът Абдулахи и халифът Шериф, защото третият, АлиуледХел, в това време изпращаше войски на север, за Бербер и Абу Хамед, които още от по-рано бяха завладени от дервишите. Като видя влизащите пророкът отстрани жените и седна на канапето. Идрис, Гебхър и двамата бедуини се проснаха пред него по очи, след това коленичиха със скръстени на гърдите ръце. Гъркът кимна на Стас да стори същото, но момчето се направи, че не забелязва, поклони се само и остана право. Лицето му пребледня, но очите му издаваха силен блясък и от цялото му държание и гордо вдигнатата глава, от свитите устни, лесно можеше да се разбере, че нещо у него се беше обърнало, че колебанието и страхът бяха преминали, че е взело някакво твърдо решение, от което за нищо на света няма да отстъпи.
Гъркът, изглежда, беше забелязал това, защото по лицето му се изписа голяма уплаха. Махди хвърли бегъл поглед към децата, неговата неизменна усмивка озари пълното му лице, след това той се обърна най-напред към Идрис и Гебхър.
— Пристигате от далечния север — каза той. Идрис удари чело о земята.
— Истина е, о, Махди! Произхождаме от рода Дангали, затова изоставихме нашите домове във Фаюм, за да коленичим пред благословените ти нозе.
— Видях ви в пустинята. Пътят е страшен, ала аз изпратих ангел, който ви закриляше и пазеше от смърт от ръката на неверните. Вие не го виждахте, но той бдеше над вас.
— Благодаря ти, избавителю.
— И доведохте на Смаин тези деца, за да ги размени срещу своите, които турците са задържали заедно с Фатма в Порт Саид.
— На тебе искаме да служим.
— Който служи на мен, служи на собственото си избавление, затова сте си отворили път към рая. Фатма е моя роднина… Но да ви кажа истината, когато покоря цял Египет, тогава моята роднина и нейната челяд и без това ще получат свободата си.
— Тогава прави с тези деца каквото пожелаеш, благословени! …
Махди спусна клепачи, след това отвори очи, усмихна се добродушно и кимна към Стас:
— Приближи се, момче.
Стас пристъпи енергично, с войнишка стъпка, няколко крачки, поклони се втори път, след това се изпъна като струна и гледайки Махди право в очите, зачака.
— Радвате ли се, че дойдохте при мен? — попита Махди.
— Не, пророко. Ние бяхме отвлечени от бащите ни против нашата воля.
Този прост отговор направи известно впечатление и на свикналия с ласкателства владетел, и на присъствуващите. Гъркът захапа мустаците си и започна да чупи пръсти, но Махди не престана да се усмихва.
— Ала сега пък сте при извора на истината — каза той. — Искаш ли да пиеш от този извор?
Настъпи моментно мълчание и смятайки, че момчето не е разбрало въпроса му, Махди го повтори по-ясно:
— Искаш ли да приемеш моето учение?
Тогава Стас едва забележимо се прекръсти с ръката, която държеше на гърдите си, сякаш трябваше да скочи от потъващ във водните дълбини кораб.
— Пророко — каза той, — не познавам твоето учение и ако го приема, бих го направил от страх, като страхлив и подъл човек. А нима желаеш твоята вяра да изповядват страхливи и подли хора?
Като казваше това, той непрекъснато гледаше Махди в очите. Настъпи такава дълбока тишина, че се чуваше бръмченето на мухите. Ала в същото време стана нещо необикновено. Ето че Махди се смути и за момент не знаеше какво да отговори. Усмивката изчезна от лицето му, на което се появи напрежение и неприязън. Като протегна ръце, той взе кратунката, пълна с вода и мед, и започна да пие, очевидно само за да спечели време и прикрие объркването си.
А смелото момче, достоен потомък на защитниците на християнството, верен наследник на победителите край Хочим и Виена1, стоеше с вдигната глава и чакаше присъдата си. Върху бузите му, опалени от пустинния вятър, цъфна ярка руменина, очите му светнаха, а тялото му потреперваше от възбуда. „Ето — мислеше си Стас, — всички други приеха неговото учение, а аз не се отрекох от вярата и душата си.“ И страхът от това, което можеше и щеше да настъпи, заглъхна в този миг в сърцето му и на негово място избликна радост и гордост.