Тогава Махди остави кратунката и попита:
— Значи, отхвърляш моята наука?
— Аз съм християнин като баща си …
— Който си запушва ушите пред божия глас — каза бавно, с променен глас Махди, — е само дърво за огън.
И тогава известният със строгостта и жестокостта си халиф Абдулахи светна като звяр с белите си зъби и се обади:
— Дръзки са думите на това момче, затова — накажи го, господарю, или позволи аз да го накажа.
„Свърши се!“ — помисли си Стас.
Ала Магди винаги мечтаеше славата на милосърдието му да се разнася не само сред дервишите, но и по цял свят, та си помисли, че твърде суровата присъда, особено върху малкото още момче, можеше да навреди на славата му.
Известно време той прехвърляше топчетата на броеницата между пръстите си и мислеше, след това каза:
— Не. Тези деца са отвлечени за Смаин, и макар че аз няма да правя никакви пазарлъци с неверните, трябва да ги изпратите на Смаин. Такава е моята воля.
— Тя ще бъде изпълнена — отвърна халифът.
Но Махди му посочи Идрис, Гебхър и бедуините:
— Награди тези хора от мен, о, Абдулахи, защото са изминали дълъг и опасен път, за да служат на бога и на мен.
1 Авторът припомня за смелите бостъпки на полските рицари срещу нашествията на турците. — Б. пр.
След това даде знак, че изслушването е свършило, и заповяда на гърка също да излезе.
Последният, като се намери отново в тъмнината на мегдана за молитва хвана Стас за рамото и започна да го разтърсва от гняв и отчаяние.
— Бъди проклет! Ти погуби това невинно-дете — каза той, като сочеше Нели, — погуби себе си, а може би и мен.
— Не можех да постъпя иначе — отговори Стас.
— Не можеше! Знай, че сте обречени на друго пътуване, сто пъти по-лошо от първото. И то е самата смърт, разбираш ли? Във Фашода тропическата треска ще ви унищожи само за една седмица. Махди знае защо ви изпраща при Смаин.
— В Омдурман също щяхме да умрем.
— Не е вярно! Нямаше да умрете в дома на Махди, сред изобилието и удобствата. А той беше готов да ви вземе под своето крило. Зная, че беше готов. И на мен ти се отплати също така добре за това, че се застъпих за вас. Сега правете каквото си искате. Абдулахи изпраща за Фашода пощата с камилите след една седмица, а през това време правете каквото си искате. Мен повече няма да ме видите …
И като каза това той си тръгна, но след малко отново се върна. Беше бъбрив като всички гърци и трябваше да се наприказва. Искаше да излее върху главата на Стас жлъчта, която се беше събрала у него. Не беше жесток и нямаше лошо сърце, обаче искаше момчето да разбере още по-добре страшната отговорност, която беше поело върху себе си, като не послуша неговите съвети и предупреждения.
— Кой би ти забранил да си останеш в душата си християнин? — каза той. — Смяташ ли, че аз не съм такъв. Но аз не съм глупак. А ти искаше да се проявиш с фалшивото си геройство. Досега аз правех всякакви услуги на белите пленници, но вече няма да мога, защото Махди се разсърди и на мен. Всички ще загинат. А твоето малко другарче по съдба — със сигурност! Ти я уби! Дори възрастните европейци гинат като мухи от треската във Фашода, а какво остава за такова дете. Ако ви заповядат да вървите пеша край конете и камилите, тя ще падне още първия ден. Ти направи това. Радвай се сега, християнино!
И той се отдалечи, а те свиха от мегдана за молитви по тъмните улички към колибите. Вървяха дълго време, защото градът се простираше върху огромна площ. Съсипана от умората, глада, страха и ужасните впечатления през деня, Нели започна да изостава. Идрис и Гебхър я подтикваха да върви по-бързо. Но след известно време краката й отмаляха съвсем. Тогава, без много да се замисли, Стас я взе на ръце и я понесе. Той искаше да й говори по пътя, искаше да се оправдава пред нея, че не е могъл да постъпи иначе, но мислите му се сноваха и сякаш изчезнаха от главата му, та само повтаряше: „Нели! Нели! Нели!“ и я прегръщаше, без да може да каже нещо повече. След триисет-четирийсет крачки Нели заспа от умора в ръцете му, затова той продължи да върви мълчаливо сред тишината на задрямалите улички, прекъсвана само от разговора между Идрис и Гебхър.
А техните сърца се изпълваха от радост, което беше добре дошло за Стас, иначе може би отново щяха да го накажат за дръзките му отговори пред Махди. Но те до такава степен бяха погълнати от това, което им се бе случило, че за нищо друго не можеха да мислят сега.
— Чувствувах се болен — каза Идрис, — но видът на пророка ме излекува.