— Аллах акбар! Поне открито ми кажи, че съм роб.
— Мълчи и изпълнявай заповедите! — отговори мулаземът.
Суданецът бе видял в Омдурман огъващите се под тежестта на жертвите бесила, които суровите присъди на Абдулахи окичваха всеки ден с нови тела — и се изплаши. Това, което му каза мулаземът че волята на Махди е една. а Абдулахи заповядва само веднъж, повтаряха всички дервиши. Друг изход нямаше — трябваше да се пътува.
„Никога вече няма да видя Идрис!“ — мислеше си Гебхър.
И в неговото тигрово сърце все пак се таеше някаква привързаност към по-стария брат, ето защо бе обхванат от отчаяние при мисълта, че трябва да го остави болен. Напразно Хамис и бедуините му обясняваха, че във Фашода може би ще е по-добре, отколкото в Омдурман и Смаин може да ги награди по-щедро от халифа. Никакви думи не бяха в състояние да смекчат мъката и злобата на Гебхър, която се изливаше преди всичко върху Стас.
Този ден беше наистина мъченически за момчето. Не му позволиха да отиде на пазара, затова не можа нищо да спечели, нито да изпроси, а трябваше да работи като роб при събирането на багажа за път, с което се справяше трудно поради голямата слабост от глада и умората. Беше сигурен, че ще умре по пътя, ако не от бича на Гебхър, то сигурно от изтощение.
За щастие, гъркът, който имаше добро сърце, привечер дойде да види децата, да се сбогува с тях и да ги снабди с някои неща за из път. Донесе им също така няколко праха хинин, както и няколко гердана от стъклени мъниста и малко храна. Преди всичко обаче, като научи за болестта на Идрис, той се обърна към Гебхър, Хамис и бедуините.
— Знаете — каза им, — че идвам тук по заповед на Магди.
Като чуха това, те удариха чела о земята, а той продължи:
— По пътя трябва да храните децата и добре да се държите с тях. Те ще разкажат за вашето поведение на Смаин. Смаин пък ще пише за това на пророка. Ако стигне тук каквото и да било оплакване срещу вас, следващата поща ще ви донесе смъртната присъда.
Новият поклон беше единствения отговор на думите му, а Гебхър и Хамис имаха вид на кучета, на които им е поставен намордник. Гъркът им заповяда да се махнат, след което се обърна към децата на английски:
— Всичко това го измислих, защото Махди не е издавал никакви нови заповеди за вас. Ала тъй като нареди да заминете за Фашода, то вие трябва да пристигнете там живи. Разчитам и на това, че нито един от тези хора няма вече да види преди тръгването нито Махди, нито халифа.
След това рече на Стас:
— Бях обиден на тебе, момче, и още съм засегнат. Знаеш ли, че едва не ме погуби? Махди се разсърди и на мен и за да получа неговото опрощение, трябваше да дам значителна част от имота си на Абдулахи и все още не зная дали съм се спасил задълго. Всеки случай, няма да мога да помагам на пленниците така, както им помагах досега. Но ми е жал за вас и особено за нея — и той посочи Нели. — Имам дъщеря на същите години, която обичам повече от живота си. Това, което направих, направих го за нея… Христос ще ме съди за всичко. Тя и досега носи на гърдите си под роклята сребърен кръст… Името й е като твоето, мое малко момиче. Ако не беше тя, бих предпочел и аз да умра, вместо да живея в този ад.
И той се развълнува. Млъкна за малко, накрая потри с ръка челото си и заговори за друго.
— Махди ви изпраща във Фашода с мисълта, че там ще, умрете. По такъв начин си отмъщава на вас за твоята упоритост, момче, която дълбоко го засегна, а и няма да загуби славата си на „милосърден“. Той винаги е такъв… Но знае ли някой за кого по-напред е отредена смъртта! Абдулахи,му подхвърли мисълта да заповяда на тези кучета, които са ви отвлекли, да пътуват с вас. Бедно ги възнагради, а сега се страхува това да не се разчуе. Освен това и двамата с пророка желаят тези хора да не разказват, че в Египет има още войски, оръдия, пари и англичани … Тежък и дълъг ще бъде този път. Ще вървите през пуста и болнава страна, затова пазете като очите си праховете, които ви дадох.
— Господарю, заповядай още веднъж на Гебхър да не се осмелява да държи гладна Нели и да я бие — каза Стас.
— Не се бойте. Препоръчах ви на стария шейх. който кара пощата. Той е мой добър познат. Дадох му часовник и го спечелих да се грижи за вас.
Като говореше така, той започна да се сбогува. Взе Нели на ръце, притисна я до гърдите си и повтори:
— Нека бог те благослови, дете мое! …
Слънцето бе залязло и настъпи звездна нощ. В тъмнината се чуваше пръхтенето на конете и пъшкането на натоварените камили.
XX
Старият шейх Хатим удържа на обещанието, дадено на гърка, и старателно се грижеше за децата. Пътят нагоре срещу Бели Нил беше тежък. Пътуваха през Кетин, ЕдДу-чим и Кана, след което минаха гористия остров на Нил Аба, на който преди войната Махди бе живял в едно кухо дърво като дервишотшелник. Керванът бе принуждаван често да заобикаля обширни разливи, обрасли с папирус или така наречените суди, от които полъхът на вятъра носеше отровна миризма на разлагащи се листа, навлечени от водното течение. На времето английските инженери бяха разкъсали тези бентове1 и параходите можеха да пътуват от Хартум до Фашода и още по-нататък. Сега обаче реката отново се беше задръстила и като не можеше да тече свободно, преливаше от двете страни. Местностите от лявата и дясната страна на брега бяха покрити с висока джунгла, над която се издигаха могили на термити и отделни грамадни дървета; тук-таме лесовете стигаха чак до реката. На по-сухите места растяха акациеви горички. През първите седмици срещаха селища и арабски градчета, състоящи се от къщи със странни куполовидни покриви, изплетени от слама дохну, но отвъд Аба, от селището ГозАбуГума, навлязоха в страната на черните. Тя беше съвсем пуста, защото дервишите бяха отвлекли почти до последния човек местното негърско население и го продаваха по пазарите в Хартум. Омдурман, Дара, Фашер, ЕлОбейд и в други судански, дарфурски и кордофански градове. Жителите, успели да се укрият пред робството в гъсталаците и горите, бяха изтребени от глада и треската, пламнала с необикновена сила край Бели и Сини Нил. Самите дервиши казваха, че от нея умират „цели народи“. Джунглата беше покрила бивши плантации от сорго, маниока и банани. Само дивите животни, непреследвани от никого, се бяха