Добрият Хатим измоли още от емира да подари робиня на малката Нели, която да се грижи за нея по пътя и в лагера на Смаин. Нели много се зарадва от подаръка, особено когато се оказа, че робинята е млада девойка от племето Динка, с приятни черти и миловиден израз на лицето.
Стас знаеше, че Фашода е истинска смърт, затова въобще не помоли Хатим да не ги изпращат на ново, трето поред пътешествие. Тайно си мислеше също, че като пътуват на югоизток трябва да се приближат много до южните абисински граници и ще могат да избягат. Надяваше се, че на сухите възвишения Нели може би ще се опази от треската и поради всички тези причини той започна да се готви старателно и с желание за път.
Гебхър, Хамис и двамата бедуини също нямаха нищо против пътуването, като разчитаха и на това, че при Смаин ще могат да заловят голям брой роби и след това да ги продадат на сметка на пазара. Те знаеха, че понякога търговците на роби трупат големи богатства и във всеки случай предпочитаха да пътуват, отколкото да остават тук под властта на Хатии и СекиТамала.
Подготовката обаче продължи дълго време, защото децата трябваше да си починат. За това пътуване камилите не можеха вече да бъдат използувани и арабите, Стас и Нели трябваше да пътуват на коне, а пък Кали, робът на Гебхър. и Меа, както по предложение на Стас беше наречена прислужницата на Нели, да вървят пеша край конете. Хатим се погрижи и за магаре, което носеше палатка за момиченцето и храна за три дни. Повече СекиТамала не можеше да отдели. За Нели направиха нещо като женско седло от кече, палмови рогозки и бамбук.
Децата прекараха в почивка три дни във Фашода, но безбройните комари край реката правеха престоя тук почти непоносим. През деня се появяваха рояци огромни сини мухи, които, въпреки че не хапеха, бяха толкова досадни, навираха се в ушите, обграждаха очите и дори се пъхаха в устата. Още в Порт Саид Стас беше чул, че комарите и мухите разнасят тропическата треска и микробите, причинявайки възпаление на очите; затова накрая сам помоли СекиТамала да ги изпрати по-бързо, още повече, че наближаваше пролетният дъждовен период.
XXI
— Сташек, защо ние все пътуваме и пътуваме, а Смаин го няма и няма?
— Не зная. Сигурно се движи бързо напред, за да стигне скоро до местностите, където ще може да налови роби. Искаш ли да се присъединим вече към неговия отряд?
Момичето кимна с изрусялата си главица в знак, че много желае това.
— Защо желаеш толкова? — попита Стас.
— Може би при Смаин Гебхър няма да посмее да бие толкова жестоко горкия Кали.
— Смаин сигурно не е по-добър. Те всички са безмилостни към робите си.
— Така ли?
И две сълзици се търкулнаха по нейните хлътнали бузки.
Беше деветият ден от пътуването. Гебхър, който сега бе водач на кервана, първоначално намираше лесно следите от похода на Смаин. Останките от опожарената джунгла и местата на лагеруването, осеяни с оглозгани кости и различни отпадъци, му сочеха пътя. Но след пет дни попаднаха на обширна изгоряла степ, по която вятърът беше раздухал пожара от всички страни. Следите станаха неясни и объркани, защото Смаин, изглежда, беше разделил своя отряд на няколко по-малки части, за да улесни обкръжението на дивеча и снабдяването с храна. Гебхър не знаеше в каква посока да вървят и често се случваше след дълго лутане керванът отново да се върне на мястото, от което е тръгнал. След това попаднаха в гори, а като преминаха и тях, навлязоха в скалиста местност, където земята беше покрита от плоски скали или дребни камъни, разпръснати толкова нагъсто върху голяма площ, че напомняха на децата за градските калдъръми. Растителността тук беше оскъдна. Само тук-таме между скалните отломъци растяха еуфорбии, кръстатки, мимози, а по-рядко — високи светлозелени дървета, които Кали наричаше на езика кисвахили „мти“ и с чиито листа хранеха конете. В околностите нямаше никакви рекички и поточета, но, за щастие, бяха започнали вече от време на време да валят дъждове и вода се намираше във вдлъбнатините и скалните цепнатини.
Дивите животни бяха пропъдени от отредите на Смаин и керванът би умрял от глад, ако не беше изобилието на токачки, които много често се вдигаха под краката на конете, а привечер толкова гъсто отрупваха дърветата, че беше достатъчно човек да гръмне по тях, за да паднат няколко на земята. Пък и те никак не бяха страхливи и позволяваха да се доближат до тях, а се издигаха така тежко и тромаво, че дори тичащият пред кервана Саба ловеше и душеше токачки почти всеки ден.